Читать «Тайната история» онлайн - страница 260

— Здравей — каза Франсис и й подаде цигара. — Хайде да се настаним в „Рамада Ин“.

Осъзнах колко много ми е липсвала през последните дни, когато постави цигарата между напуканите си устни.

— Е, не ви е чак толкова зле — отвърна тя. — Снощи аз трябваше да спя с Марион.

— В една и съща стая?

— В едно и също легло.

Очите на Франсис се разшириха от възхищение и ужас.

— Настина ли? Леле. Това е ужасно — каза той тихо и с уважение.

— Сега Чарлс е горе с нея. Тя е в истерия, защото някой е поканил горкото момиче, което пристигна с вас.

— Къде е Хенри?

— Още ли не сте го видели?

— Видях го. Не съм говорил с него.

Камила направи пауза, за да издуха облак дим.

— Как ви се струва?

— Виждал съм го и в по-добро състояние. Защо?

— Защото е болен. Отново тези главоболия.

— От лошите ли са?

— Така казва.

Франсис я погледна с недоверие.

— Как тогава се държи на крака и ходи?

— Не знам. Упоил се е. Дни наред пие хапчета.

— А къде е сега? Защо не си е легнал?

— Не знам. Госпожа Коркоран току-що го изпрати до Къмбърланд Фармс, за да донесе четвърт мляко за проклетото бебе.

— В състояние ли е да шофира?

— Нямам никаква представа.

— Франсис — казах, — цигарата ти!

Той подскочи, посегна към нея прекалено бързо и си изгори пръстите. Беше я оставил на ръба на билярдната маса и тя беше прогорила дървото, едно черно петно се разпростираше по политурата.

— Момчета? — извика госпожа Коркоран от върха на стълбите. — Момчета? Може ли да сляза, за да проверя терморегулатора?

— Бързо — прошепна Камила, докато смачка цигарата си. — Не трябва да пушим тук.

— Кой е там? — остро попита госпожа Коркоран. — Гори ли нещо?

— Не, госпожо — отвърна Франсис, избърса изгореното място и побърза да скрие фаса, докато тя слизаше по стълбите.

Беше една от най-лошите нощи в живота ми. Къщата се пълнеше с хора, часовете се влачеха в ужасяваща, променлива мъгла от роднини, съседи, плачещи деца, покрити ястия, запушени алеи, звънящи телефони, ярки светлини, непознати лица и неловки разговори. Някакъв груб и суров наглед мъж ме приклещи в един ъгъл, където ме държа с часове, за да ми се хвали с риболовни състезания и бизнеса си в Чикаго, Нашвил и Канзас Сити. Накрая се извиних и се заключих в банята на горния етаж, където не обърнах внимание на думкането и жаловитите викове на някакво незнайно хлапе, което със сълзи на очи ме молеше да го пусна.

Вечерята бе определена за седем часа и представляваше неапетитно съчетание от изискана, приготвена в ресторант храна — салата с кускус, патица в кампари, малки хапки пастет от гъши дроб — и храна, приготвена от съседите: риба тон с ориз, пудинги в пластмасови кутии и някакъв ужасяващ десерт, наречен „лудия сладкиш“, който дори не мога да опиша. Хората се размотаваха насам-натам с картонени чинии. Вън бе тъмно и валеше. Хю Коркоран, по риза, се разхождаше с бутилка алкохол и си проправяше път сред мрачната и шепнеща тълпа. Мина край мен, без да ме погледне. От всички братя той най-много приличаше на Бъни (смъртта му започваше да прилича на някакъв кошмарен размножителен акт, защото все повече и повече Бъниевци се появяваха, накъдето и да погледнех, като че ли извираха от ламперията). Да гледаш Хю, бе все едно да гледаш в бъдещето и да виждаш как Бъни би изглеждал на тридесет и пет, точно както когато погледнех баща му, го виждах на шестдесет. Познавах го, но той мен не. Обзе ме силното и почти неустоимо желание да го хвана за ръката и да му кажа нещо, какво обаче не знаех, просто за да видя как смръщва вежди по толкова познатия за мен начин, за да видя озадаченото изражение в наивните, мътни очи.