Читать «Тайната история» онлайн - страница 257

Момчето присви очи над листа.

— Господин и госпожа Робърт Бартъл поднасят своите съболезнования.

— А! — каза господин Коркоран, който се бе върнал с бирите, които не бе понесъл на табла и неумело стискаше в ръцете си. — Този е от Бети и Боб?

Госпожа Коркоран не му обърна внимание.

— Мисля, че можеш да дойдеш и да внесеш тези папрати — обърна се към доставчика, докато гледаше с омраза някакви увити във фолио саксии.

След като момчето си тръгна, госпожа Коркоран започна да проверява папратите като повдигаше стръковете и търсеше мъртви листа, а на обратната страна на пликовете си отбелязваше нещо с малък молив със сребърна капачка. На съпруга си каза:

— Видя ли венеца от семейство Бартъл?

— Много мило от тяхна страна.

— Никак даже, не смятам, че е подходящо един служител да изпраща такова нещо. Чудя се дали Боб няма да ти поиска увеличение на заплатата?

— Не и сега.

— Невероятно — виж на какво приличат тези цветя! — продължи тя и забучи показалец в пръстта. — Тази иглика е почти увехнала. Луиз би се потресла, ако знаеше.

— Важен е жестът.

— Знам, но въпреки това, ако съм научила едно нещо от всичко това, то е никога повече да не поръчвам цветя от „Сънсет“. Растенията от „Тина’с Флауърланд“ са толкова по-хубави. Франсис — продължи тя със същия отегчен тон и без да вдига глава, — не си идвал да ни видиш от миналия Великден.

Франсис отпи от бирата.

— А, благодаря, добре съм — отвърна той театрално. — А ти как си?

Госпожа Коркоран въздъхна и поклати глава.

— Ужасно трудно е. Всички се опитваме постепенно да свикнем. Досега не съм знаела колко е трудно за един родител просто да забрави и… Хенри, ти ли си? — попита остро, когато чу, че някой се тътри на площадката на стълбите.

Пауза.

— Не, мамо, аз съм.

— Отиди да го потърсиш, Пат, кажи му да слезе — и пак се обърна към Франсис. — Тази сутрин получихме от майка ти прекрасен букет лилиуми. Как е тя?

— Добре е. Сега е в града. Беше много разстроена — додаде неловко Франсис, — когато научи за Бъни. (Франсис бе споделил с мен, че изпаднала в истерия по телефона и трябвало да гълта хапчета.)

— Тя е толкова прекрасен човек — каза мило госпожа Коркоран. — Стана ми толкова мъчно, когато научих, че са я приели в клиниката „Бети Форд“.

— Остана там само няколко дни — отвърна Франсис.

Тя го погледна учудено.

— Така ли? Значи е на оправяне? Чувала съм само отлични неща за това място.

Франсис се изкашля.

— Ами, тя отиде основно, за да си почине. Нали знаеш, че мнозина го правят.

Госпожа Коркоран го погледна с подчертана изненада.

— Нали нямаш нищо против, че го обсъждаме? Не мисля, че трябва да се смущавам. Според мен е изключително модерно, че майка ти е осъзнала, че се нуждае от помощ. До не много отдавна хората не си признаваха проблеми от този род. Когато бях момиче…

— Така, така, говорим за вълка — оживи се господин Коркоран.

Облеченият в тъмен костюм Хенри слизаше по скърцащите стълби с вдървена и отмерена походна.

Франсис се изправи. Аз също. Той не ни обърна внимание.

— Ела при нас, момче — каза господин Коркоран. — Вземи си една биричка.