Читать «Тайната история» онлайн - страница 255

— Ами, леля ти, скъпа. Сестрата на баща ти. Не познавам други от семейство Диърболд тук. Познавах един на име Брийдлоу, но това май беше преди двадесет години. Занимаваше се с търговия. Казват, че измамил съдружника си с цели пет милиона.

— Аз не съм оттук.

Той повдигна вежда и я погледна по начин, който напомняше за Бъни.

— Така ли?

— Да.

— Не си от Шейди Брук? — изрече го така, сякаш не можеше да повярва.

— Не.

— А откъде си, скъпа? От Гринич?

— Детройт.

— Бог да те благослови! Изминала си цялото това разстояние!

Софи поклати глава, усмихна се и точно започна да обяснява, когато без никакъв преход господин Коркоран я прегърна и избухна в сълзи.

Застинахме от ужас. Очите на Софи, които ни гледаха над тресящите му се рамене, изразяваха учудване и потрес, сякаш я бе пронизал с нож.

— О, скъпа — ридаеше той, заровил лице дълбоко във врата й. — Скъпа, как ще продължим да живеем без него?

— Господин Коркоран, успокойте се — каза Франсис и го подръпна за ръкава.

— Толкова много го обичахме, скъпа — хлипаше господин Коркоран. — Нали? Той и теб обичаше. Би искал да го знаеш. Знаеш го, нали, скъпа?

— Господин Коркоран — каза Франсис, сграбчи го за рамото и здраво го разтърси. — Господин Коркоран.

Той се обърна и с ридания се отпусна върху Франсис.

Изтичах от другата му страна и успях да прокарам ръката му над врата си. Коленете му се огъваха, почти ме събори, но някак си, олюлявайки се от тежестта му, двамата с Франсис успяхме да го изправим на крака, да го вкараме вътре, заклатушкахме се надолу по коридора и го настанихме в един стол.

— По дяволите — чух Софи да прошепва, — по дяволите.

Той все още плачеше. Лицето му бе мораво. Сграбчи ме за китката, когато посегнах да отпусна яката му.

— Няма го — нададе вой и ме погледна право в очите. — Моето момче.

Безпомощният му и безумен взор ме тресна като бухалка. Изведнъж и наистина за първи път ме връхлетя горчивата и фатална истина за случилото се и за злото, което бяхме сторили. Все едно се бях блъснал с всички сили в тухлена стена. Пуснах яката му, защото се чувствах напълно безсилен. Исках да умра.

— О, Боже — смотолевих. — Бог ми е свидетел, съжалявам…

Някой яростно ме ритна в глезена. Беше Франсис. Лицето му бе бяло като тебешир.

Пред очите ми се извъртяха звезди от болка. Вкопчих се в облегалката на стола, затворих очи и видях ярки червени петна, а риданията прииждаха на равни интервали и ме застигаха като удари на тояга.

А после, съвсем внезапно, спряха. Настана тишина. Отворих очи. По лицето на господин Коркоран все още се стичаха последните сълзи, но иначе бе приел друго изражение и гледаше с интерес малкия кокер шпаньол, който тайно гризеше върха на обувката му.

— Джини — каза той строго. — Лошо момиче. Мама не те ли изведе? А?

После изгука, наведе се, грабна палето, чиито лапи яростно гребяха във въздуха и го изнесе от стаята.

— Хайде, бягай — чух го да казва безгрижно. — Спасявай се.

Някъде със скърцане се отвори външна врата. Само след миг той се върна, вече спокоен, лъчезарен — татко от реклама.

— Е, деца, някой от вас да иска бира? — попита.