Читать «Тайната история» онлайн - страница 254

— Приличаш на Одри Хепбърн, знаеш ли? — каза й той.

Тя ни черпеше с ментови бонбони и топчета дъвка с вкус на канела, разказваше смешни истории. Смеех се, гледах през прозореца и се молех да пропуснем отбивката. Никога в живота си не бях ходил в Кънектикът. Никога не бях ходил и на погребение.

Шейди Брук се намираше на един тесен път, който се отклоняваше рязко от магистралата и в продължение на километри се виеше над мостове, край ниви, пасбища и полета. След известно време хълмистите ливади се превърнаха в игрище за голф. На полюляващата се, опушена, дървена табела пред сградата на клуба в стил „псевдо-тюдор“ бе изписано „ШЕЙДИ БРУК КЪНТРИ КЛЪБ“. След него се появиха къщите — големи, красиви, просторни, всяка една разполагаше с шест-седем акра земя.

Мястото приличаше на лабиринт. Франсис гледаше номерата на пощенските кутии, поемаше по поредната погрешна следа, после отново се връщаше, ругаеше, а скоростите престъргваха. Нямаше никакви знаци и никаква очевидна логика в номерацията на къщите, вече половин час се щурахме като слепи насам-натам и у мен се зароди надеждата, че изобщо няма да я открием, че просто ще обърнем и ще поемем на едно весело пътуване обратно към Хампдън.

Разбира се, че я намерихме. Намираше се в края на своето отклонение и бе голяма, модерна къща с „архитектурни“ претенции, от белосан кедър, а раздвижените й нива и асиметрични тераси бяха съзнателно голи. Дворът бе покрит с черен вулканичен камък, нямаше почти никаква зеленина с изключение на няколко дървета гинко в ултрамодерни саксии, поставени на разстояние една от друга за постигане на драматичен ефект.

— Ау — възкликна Софи, която като истински Хампдънски възпитаник не пропускаше да отдаде почит на Новото.

Погледнах към Франсис, но той сви рамене и каза просто:

— Майка му харесва съвременна архитектура.

Никога не бях виждал мъжа, който отвори вратата, но с неприятно чувство, като насън, го разпознах веднага. Беше едър, със зачервено лице, широка челюст и голяма глава с побелели коси. Известно време ни зяпа, а малката му уста оформи стегнато и заоблено „о“. Сетне изненадващо, по момчешки бързо, се хвърли напред и сграбчи ръката на Франсис.

— Виж ти, виж ти, виж ти — гласът му бе носов, бъбрив, гласът на Бъни. — И ако това не е старият Рижко. Как си, момче?

— Благодаря, добре — отвърна Франсис, изненадах се от дълбочината и топлината, с която го изрече, а и от силата, с която върна ръкостискането.

Господин Коркоран преметна тежката си ръка през врата му и го придърпа.

— Това е моето момче — обърна се той към нас със Софи и посегна, за да разроши косата на Франсис. — Всичките ми братя бяха рижи, но нито един от синовете ми не се роди с червена коса. Не го разбирам. Как си, мила? — обърна се той към Софи, отмахна ръката си и я протегна към нейната.

— Здравейте, аз съм Софи Диърболд.

— Браво, много си хубава. Нали е хубава, момчета? Приличаш на леля си Джийн, скъпа.

— Моля? — попита Софи след известно недоумение.