Читать «Тайната история» онлайн - страница 247

Глава седма

Бъни не познаваше много хора в Хампдън, но колежът бе толкова малък, че почти всеки бе чувал за него по един или друг начин — някои го знаеха по име, други на външен вид, спомняха си гласа му, който до известна степен бе най-отличителната му характеристика. Странно е, но въпреки че имам една-две моментални снимки на Бъни, с мен е останал именно гласът му, а не лицето. Изгубеният глас — пронизващ, кавгаджийски, еклив, не можеше лесно да го забравиш, след като веднъж си го чул. През онези дни след смъртта му столовата бе странно тиха без силния магарешки рев, който обикновено отекваше от обичайното му място край машината за мляко.

Следователно бе нещо нормално да се чувства липсата му, да бъде оплакван, защото е трудно, когато почине някой в колеж като Хампдън, където сме толкова изолирани и толкова близки един с друг. Но се изненадах от вълната от мъка, която се отприщи, когато смъртта му стана официален факт. Предвид обстоятелствата това ми се струваше не само неоснователно, но и доста притеснително. Никой не изглеждаше особено потресен от изчезването на Бъни, дори и през последните дни, когато беше ясно, че новините, които щяха да ни застигнат, със сигурност ще са лоши. В очите на обществото пък издирването не изглеждаше като нещо повече от едно всеобщо неудобство. Но сега, щом научиха за смъртта му, хората станаха необичайно невъздържани. Изведнъж се оказа, че всички го бяха познавали, всички бяха изгубили разсъдъка си от мъка, всички щяха да се опитат да живеят без него, доколкото това бе възможно.

— Той би искал така.

Това бе изречението, което чух безброй пъти от устата на хора, които си нямаха никаква представа какво би искал Бъни — от служители на колежа, от незнайни оплаквачи, от непознати, струпали се подсмърчащи пред столовата, от членовете на управителния съвет, които в своето отбранително изявление с внимателно подбрани думи заявиха, че „в съгласие с неповторимия дух на Бъни Коркоран и в съответствие на човеколюбивите и прогресивни идеали на колежа Хампдън“ правят голямо дарение на Американското сдружение за граждански свободи — организация, която Бъни със сигурност би възненавидял, ако знаеше за нейното съществуване.

Наистина мога да изпиша цели страници за общественото позьорство, което последва в дните след официалното обявяване на смъртта на Бъни. Наполовина спуснато знаме. Психологическите съветници бяха денонощно на разположение. Няколко чешита от факултета по политически науки носеха черни ленти над лактите си. Последва трескава суматоха, изпълнена със засаждане на дървета, заупокойни служби, набиране на средства и концерти. Едно момиче от първи курс направи опит за самоубийство, като изяде плодовете на нандината пред сградата на музикалния факултет. Мотивите й нямаха нищо общо с Бъни, но по някакъв начин цялата история бе преплетена с всеобщата истерия. Дни наред всички носеха слънчеви очила. Франк и Джъд както винаги бяха прегърнали мотото, че животът трябва да продължи и обикаляха наоколо със своята кутия от боя, за да събират пари за „Напиване с бира“ в памет на Бъни. Някои служители на колежа гледаха на това с лошо око, особено след като смъртта му бе съсредоточила общественото внимание върху огромния брой празненства, свързани с употреба на алкохол в Хампдън. Но Франк и Джъд не се трогваха.