Читать «Тайната история» онлайн - страница 246

— Харв, тия хлапета сигурно не си спомнят за Морис Лий Хардън — каза Скиола и остави цигарата да падне от ръката му. — Това се е случило, преди да се родят.

Постояхме минута-две в полукръг на плочника и сякаш всички едновременно се наканихме да отворим уста и да кажем, че трябва да тръгваме, когато дочух особен, сподавен шум откъм Камила. Погледнах я с изумление. Тя плачеше.

Известно време стояхме и не знаехме какво да направим. Давънпорт изгледа отвратено Хенри и мен, и леко се обърна, сякаш казваше „вината е изцяло ваша.“

Скиола примигваше бавно и гледаше уплашено, на два пъти посегна да сложи ръка на рамото й, но едва на третия върховете на пръстите му докоснаха полека нейния лакът.

— Кажи, мила, искаш ли да те закараме у дома?

Автомобилът им, точно такъв, какъвто бих очаквал — форд седан — бе паркиран в подножието на хълма, на настлания с чакъл паркинг зад сградата на биологическия факултет. Камила вървеше пред нас, между двамата агенти. Скиола й говореше успокоително като на дете. Дочувахме гласа му над хрущенето на чакъла под стъпките, процеждането на водата и шума от вятъра във върховете на дърветата над нас.

— Брат ти вкъщи ли е? — попита той.

— Да.

Скиола кимна бавно.

— Знаеш ли, брат ти ми харесва. Добро момче е. Странно е, но не знаех, че може да има момче и момиче близнаци. Харв, ти знаеше ли? — каза той над главата й.

— Не.

— Нито пък аз. Повече ли си приличахте, когато бяхте малки? Разбира се, че между вас има прилика, но цветът на косата ти изобщо не е като неговия. Жена ми има братовчеди, които са близнаци. Двамата много си приличат и работят за Социалното министерство — той направи успокояваща пауза. — С брат ти се разбирате много добре, нали?

Камила отговори нещо с глух глас.

Скиола мрачно кимна.

— Това е добре. Обзалагам се, че можете да разкажете доста интересни истории. За свръхестествени способности и разни такива. Братовчедите на жена ми ходят понякога на събирания на близнаци, няма да повярваш на нещата, които ни разправят, когато се върнат.

Небето — бяло. Дърветата чезнат зад хоризонта, а планините изобщо ги няма. Ръцете ми висят от ръкавите на сакото, сякаш не са мои. Така и не свикнах с начина, по който хоризонтът тук просто се заличаваше и те оставяше откъснат, без посока сред недовършения, въображаем пейзаж, който бе като рисунка на познатия ти свят — очертанията на едно-единствено дърво вместо цяла горичка, улични лампи и комини, носещи се над и извън контекста, преди да се запълни останалата част от платното. Една земя на забравата, изкривен рай, където старите ориентири бяха разпознаваеми, но прекалено отдалечени, разбъркани и ужасяващи заради обграждащата ги празнина.

Една стара обувка лежеше на асфалта до товарния вход, където само преди броени минути се намираше линейката. Не беше обувката на Бъни. Не знаех чия е, нито пък как се бе озовала там. Беше просто стара маратонка, полегнала на една страна. Не знам защо си я спомням дори и сега, нито пък защо ми е направила толкова голямо впечатление.