Читать «Мисти» онлайн - страница 84

— Ела тук, мила. — Прегърна ме, като придърпа главата ми на рамото си. — Не се налага да правиш това, Мисти. Знаеш го, нали? — Имаше предвид, че няма нужда да следвам сценария на хората с дарби и да приемам сродната си душа като своя съдба.

— Знам, татко. Моля те, само дай шанс на Алекс. — Заехме местата си, татко седеше срещу мен. Позволиха ни да си отдъхнем, докато давахме поръчките си, но знаех, че въпросите скоро ще завалят. Разменихме няколко думи по избора на менюто, после татко се захвана с онова, за което бяхме дошли.

— И така, разкажи ни за себе си, Алекс. Какво е семейството ти? — попита татко с тон, по-скоро подходящ за кръстосан разпит, отколкото за неангажиращ приятелски разговор, чрез който да се опознаем, докато хапваме. — Хора с дарби предполагам?

Келнерът се върна и постави сьомгата ми пред мен. „Съжалявам за това“, казах на Алекс. „Татко го приема по-зле, отколкото мислех.“

— Не знам много за семейството си, сър. — Алекс се облегна назад, за да направи място на келнера да сервира супата му. — Благодаря. — Келнерът се отдалечи, вероятно усетил, че идеята е добра. — Напуснали са страната, когато съм бил на около три. Отгледан съм от социалните служби и живях в поредица от приемни семейства, докато не постъпих в сегашното си училище.

— Съжалявам да чуя това — каза майка ми. — Значи, родителите ти не поддържат връзка с теб?

— Не. Не са харесали онова, което съм се оказал. — Алекс разбърка супата, но не хапна.

Аз побутнах с вилицата храната в чинията си. Бе истинско нещастие, че присъствието ми заглушаваше дарбата на Алекс да очарова, ето защо той не успяваше особено да убеди баща ми, че е нещо добро в живота ми. Проблемът за Алекс беше, че трябваше да носи бремето на татковите опасения за света на хората с дарби като цяло. За баща ми аз бях преди всичко неговото малко момиченце, той можеше да толерира хората с дарби, докато те оставаха нещо като странично забавление за майка ми и имаха минимален ефект върху семейството му, но сега изглеждаше, че съм решена да живея живота си според странните генетични бракосъчетания, които той не разбираше, затова бе разтревожен и малко ядосан. Как можех да се противопоставя на това? Реших да заложа на постиженията в обикновения живот, които татко щеше да разбере.

— Знаеш ли, татко, Алекс има истински успех в училище — казах весело. — Една година пред другите е и пак е номер едно. Ще получи пълна стипендия за... е, не съм сигурна за кой университет, но за някой от най-добрите колежи в света. — Не бяхме стигнали дотам, че да обсъдим всичко това.

„Откъде знаеш за стипендията?”, попита Алекс.

„Част от разговора край барбекюто, който не трябваше да дочувам”, обясних.

— Представям си колко самотен си бил — продължи мама, като хвърли на татко поглед, който му казваше да се държи добре. — Винаги съм била благодарна, че съм част от голямо семейство. Не мога да си представя какво е да си сам.

Това се превръщаше в пълна противоположност на предварителните ми представи за вечерта; майка ми беше мой съюзник, а татко — пречката.