Читать «Мисти» онлайн - страница 82

— Не беше забавно без теб — признах.

Той ме завъртя веднъж и ме остави. Към нещата, които харесвах у Алекс, добавих и силата му, която не изискваше никакво усилие.

— Готова ли си да се срещнеш с лъвовете?

— Ти също ли го усещаш?

— Не съм глупав, Мисти. Щях да тичам към планината, ако можех да го избегна.

— Не ми харесва това, че аз трябва да ти го съобщя, но що се отнася до планината, си в погрешен град.

— Мислиш ли, че ще ме харесат?

Тръгнах, а той закрачи редом с мен.

— Как биха могли да не те харесат? Само се надявам ти да ги харесаш. Срещна се с леля ми Опал. Мама е по-голямата й сестра. Приличат си, както и по това, че и двете могат да бъдат емоционални.

Алекс попиваше всичките тези подробности за семейството ми с удивена усмивка.

— Каква е дарбата й?

— Вижда през нещата.

— Като например?

Това бе малко смущаващо.

— Стени и така нататък.

Алекс бързо разбра какво имам предвид.

— За това „и така нататък“ се тревожа. — Сведе поглед към якето си. — Пфу, почистих го тази сутрин. Тя ми изглежда страшна.

— И още как. Тя обаче държи дарбата си под строг контрол. Не трябва да се тревожиш, че ще наднича. — Не и докато не се стигне до майчинското „но аз толкова много се тревожех за теб!“, което понякога прилагаше, за да наруши личното ми пространство. Обаче нямаше нужда той да знае това.

— А баща ти, който няма дарба? — Алекс преплете пръсти с моите, ръцете ни се люлееха леко между нас. Вървяхме по пътека, паралелна на тази, по която бяхме минали предната вечер, прекосихме реката с плоскодънна лодка близо до моста Фен Козуей. Много малко туристи се бяха осмелили да предприемат екскурзия по студената река, празните лодки, пуснали котви, се бяха сгушили една до друга и приличаха на огромни дървени клавиши за пиано. Зачудих се дали, ако скачаш от една в друга лодка, няма да засвири мелодия.

— Стана много тиха — каза Алекс. — За какво мислиш?

— Съжалявам. Разсеях се. — Не бях съвсем готова да споделя странностите си с него, не и докато все още бяхме във фазата, в която се опитвах да го впечатля.

— Щеше да ми разкажеш за баща си, който няма дарба.

— Не съм сигурна, че ще му хареса, ако те чуе да го наричаш така. Все пак повечето от хората нямат дарби. — Посочих тълпите, прекосяващи моста, колите, които минаваха наблизо, избегнали натовареното движение в центъра на града... животът под пълна пара в събота вечер.

Той натисна леко кокалчетата ми с пръсти, жест, който изразяваше разбиране.

— Права си. В такъв случай какво ще кажеш за нормалния във вашето семейство?

Усмихнах се на думите му.

— Работи за телекомуникационна компания в Лондон. Търпелив е с нас, останалите, но ние трябва да помним да не го караме да се чувства изолиран. А мисля, че той често се усеща така.

— Да. Разбирам. Значи, може лесно да се обиди на тази тема. А има ли нещо против сродните души? За него може да е страшно да узнае, че майка ти, нали разбираш...

— За щастие, той е много сигурен в себе си, а мама е много разумна. Тя няма да се втурне, поддала се на приумица, да търси сродната си душа, когато знае цената на човека, когото има у дома си. — Поне така се надявах. Нито едно дете не може да контролира събитията в брака на родителите си. Мисля, че татко просто не разбираше силата на връзката, от която мама се бе отказала заради него; а ако разбираше, може би щеше да бъде по-загрижен. Каква бе онази стара поговорка? Че невежеството е благословия? В този случай беше вярна. Трябваше да внимавам какво казвам за собствените си чувства, в случай че това може да внесе напрежение между мама и татко.