Читать «Мисти» онлайн - страница 73

Стоях до рамото на Алекс и се опитвах да видя какво прави.

— Може би е по-добре да отстъпиш назад — предупреди ме той.

— О, да. Съжалявам. — Не бяхме пробвали колко близо трябва да бъда, за да анулирам дарбата му. Отдалечих се на около двайсет метра. Когато се обърнах, той беше отворил вратата.

— Уоу, това беше бързо! Може да си полезен на единайсеторката от Филма „Бандата на Оушън“.

Той ме дари с дяволита усмивка, която дори Джордж Клуни не би могъл да надмине.

— Онези момчета? Мисти, аз не бих имал нужда от десетина партньори, за да вляза с взлом в казино. Мога да го направя и сам. — И аз го виждах. Той можеше да отведе управителя, настрани и да го убеди, че е наистина страхотна идея да му предаде парите, и после напълно да забрави за него.

Хванах за ръката своя представител от „Бандата на Оушън“, промъкнахме се през портата и стъпихме на моста.

— Това е поразително. — Алекс застана в средата и погледът му попи красотата на градините и колежите на Кеймбридж, ясно очертани в снега. — Харесва ми колко старо е всичко тук.

— Имаме много старини, вярно е. — Погледнах над широкия каменен парапет, мислейки за поколенията студенти, които бяха стояли тук в черните си роби и университетски шапки. Реката беше топ от индигова коприна, който непрекъснато се развиваше. Ниските брегове от двете страни, покрити с току-що паднал сняг, блестяха. Долавях очертанията дори на тръстиките и тревата, наклонили се под натиска на снега, склонили глави като стотици шивачи, работещи над шевовете на водата. Островърхите кулички на църквата на колежа „Кингс“ прорязваха небето. Всяко дърво и храст представляваше невъзможно сложна дантелена плетеница от пръчки и вейки. Мостът, на който стояхме, висяща линия над реката, бе изграден от топки сив камък, бележещи ъглите на арката. Снегът се бе натрупал върху тях и те приличаха на глупави малки перуки, поставени на витрината на някой майстор на перуки от осемнайсети век.

— Красиво, нали? — Не добавих, че също така мислех всичко това за изключително романтично. Предложението на Алекс да останем далеч от партито бе истинско вдъхновение.

Той се наведе до мен, кутрето на дясната му ръка докосваше моето на лявата. Искаше ми се да можех да направя снимка, за да запазя спомена: неговите силни пръсти с квадратните нокти и моите малки с овална форма почиваха безгрижно върху току-що падналия сняг. Неговите и нейните.

— Много красиво. — Беше толкова близо, че усещах топлината на дъха му върху бузата си. — Но тази гледка тук ми харесва много повече. — Главата му бе обърната към мен.

Извърнах се с лице към него.

— Знаеш ли, аз си мислех съвсем същото. — Макар да се опитвах да изглеждам уверена в действията си като него, усещах стегнат възел в гърдите си... вълнение, но и толкова много страх, че мога да объркам всичко. — Съжалявам, но всичко това е толкова много, за да го поема наведнъж, Алекс. Ти — аз — сродни души. Мисля, че ми е малко трудно дори да дишам.