Читать «Мисти» онлайн - страница 72

„Ще се видим по-късно тогава, Самър.“

„Не бързай да се връщаш, ще те покрия тук.“

Самър сложи край на връзката.

— Готово. Свободни сме да вървим.

Алекс изтръска снега от раменете ми.

— Покажи ми града си, Мисти. — Харесваше ми начинът, по който името ми се търкаляше върху езика му, казано с неговия акцент, придавайки на „т“-то допълнителна сила.

Кеймбридж е красиво място: старинни улици и колежи, построени като замъци или катедрали. Градът бе пълен със студенти, улиците оживени от други млади хора като нас, излезли на разходка в нощта; едва ли някой ни забелязваше, докато се движехме сред тълпите. Уличен музикант свиреше на цигулка, подслонен под тентата на кафене. Група жени, крещящо облечени в бяло и розово, премина бързо покрай нас и остави след себе си силен мирис на алкохол. През тълпата си пробиваха път велосипедисти, натискаха звънците, но бавно крачещите минувачи почти не реагираха.

— Имали по-спокойно местенце? — попита Алекс. Нито един от двама ни не искаше празничната атмосфера наоколо.

— Да, ако портата е все още отворена. Пътеките през кампусите на колежите, разположени по брега на реката, обикновено са заключени през нощта.

Алекс ме избута от пътя на велосипедист без фарове.

— Това няма да бъде проблем.

Не лъжеше.

— Сигурен ли си?

— Да. Не знаеш всичко за мен, Мисти.

— Всъщност не знам почти нищо. Това е доста плашещо.

— Същото е и за мен по отношение на теб. — Извади вълнена шапка от джоба на якето си и я нахлупи над замръзналите ми уши. — Знаеш, че като изключим твоята компания, дарбата ми действа... един вид като обаяние, нали?

— Да. Тарин ми обясни. — Отново съществуваше онзи въпрос, пред който още не се бяхме изправили; той очевидно го тревожеше, защото непрекъснато го споменаваше. Трябваше ли да кажа нещо? Да повдигна открито въпроса? Алекс обаче поведе разговора в друга посока.

— И не става дума само за хората. Мога да очаровам и ключалки... и много други неща.

Тази новина отвлече мислите ми от тревогите. Никога преди не бях чувала за дарба като тази.

— И как се получава това?

Той хвана ръцете ми. Имах ръкавици в джоба си, но предпочитах да чувствам докосването му с кожата си.

— Мисля, че ги убеждавам да бъдат в онова състояние, в което аз искам. Ако е човек, го убеждавам, че доводът ми е прав, ако е заключена врата, я убеждавам, че наистина иска да бъде отворена.

— Това е... удивително, но е и рецепта как да станеш изтъкнат престъпник.

— Допускам, че е имало моменти, когато съм се изкушавал. — Хрумна му нова мисъл. — И тъй като съм свързан с човек, който ще ме накара да си призная — не горя от желание да се пробвам в някоя кражба, ако знам, че ще изпея всичко на полицията по-късно, когато бъда разпитан.

— Поне за нещо ме бива.

— Мисля, че за всичко те бива, Мисти.

Това не бе съвсем истина, но също така не беше регистрирано като лъжа. Понякога ми се искаше да мога да изключа дарбата си и просто да си позволя да се наслаждавам на ласкателствата, без да ги анализирам.

— Много мило, че го казваш.

Стигнахме до портата на колежа „Клеър“. „Кингс“ и „Тринити“ може и да бяха по-известни, но винаги съм мислела, че „Клеър“ е истинското бижу сред колежите по брега на реката. Смесихме се с група студенти, минахме покрай портиерите при главния вход, прекосихме четириъгълния вътрешен двор между сградите от светъл камък и приближихме портите от ковано желязо, охраняващи моста над Кам, който водеше към градините. Тази порта се отключваше с код.