Читать «Мисти» онлайн - страница 55

— Не знам. Усетих нещо, но то бе осуетено от невъзможността дарбите ни да се съчетаят. Дори не помислих да опитам телепатия.

— Телепатията изглежда нещо прекалено лично с човек, когото не познаваш добре. — Самър ме разбра, без да се наложи да обяснявам. — И с мен е така.

— Нека бъдем откровени, предполага се, че сродните души подхранват силите си, а не ги подкопават. — Задълбах по-надълбоко. — И, Самър, двамата с него сте от един и същи вид.

— Какво искаш да кажеш? — Самър остави романа в скута си.

Посочих книгата, която четеше: „Жената в бяло“.

— Четеш книги за интелектуалци, стари... такива, които имат милион страници.

— Книгите на Уилки Колинс наистина са дебели — призна тя с усмивка. — Но пък пише много увлекателно.

— Мисля, че Алекс наистина ще хареса тази ти черта.

— Не се подценявай, ти четеш поезия и романи.

— Да, но не такива, каквито четеш ти. Моите са любовни романи за тийнейджъри и чиклит.

— Не отхвърляй чиклита. Това са романи за отношения, които издателите омаловажават с хубавки корици. Знаеш ли, че жените са повече от половината от купувачите на книги и има повече жени автори? И какво правят те? Превръщат ни в малцинство, в подгрупа! — Самър погали меката корица на книгата си, сякаш да я приласкае.

Самър е много спокойна за повечето неща, но тази бе болната й тема. Виждах, че й е по-лесно да говори за това, отколкото по деликатния въпрос за Алекс. Трябва да се бе досетила, че изпитвам към него повече, отколкото признавам, и че се опитвам да събера увереност, че съм достатъчно добра да му бъда сродна душа.

— Добре де. Чета романи за отношения. Благодаря, Самър.

— Мисля, че трябва да въведем нов термин за мъжките истории. Какво ще кажете за простонародни книги, тестостеронов боклук или мачовски глупости? — Ейнджъл ни погледна, с което ни подкани да гласуваме.

Самър кимна одобрително.

— Всеки от тези ще свърши работа и има толкова смисъл, колкото и в чиклита. Както и да е, продължавай, Мисти. Защо мислиш, че аз и той може да сме сродни души, а не вие двамата?

Поколебах се, спомнила си как Алекс се движеше сред хората така, сякаш бе докоснат от нещо специално.

— Знаеш ли онази част в края на „Питър Пан“?

— Когато Тинкърбел поръсва кораба с вълшебен прашец? — попита Ейнджъл. — Обожавам този филм.

— Да. Алекс е като този кораб, поръсен с... не знам, да го наречем великолепен прашец.

— Сексапилен прашец? — предложи Ейнджъл.

— Това звучи като нещо, излязло от повредена прахосмукачка „Хувър“. Не, нека се придържаме към великолепен прашец.

— И какво общо има това с мен? — попита Самър, сбърчила чело.

Погледнах Ейнджъл.

„Тя не знае.“

„Това я прави поносима“, отговори Ейнджъл.

— Трябва да ти съобщя, Самър, че ти си женският му еквивалент.

— Да, блестиш от великолепен прашец — съгласи се Ейнджъл.

Самър се изчерви и спусна слънчевите очила на носа си, с което скри светлите си нефритени очи.

— Не ставай глупава.

— Вярно е. — С тези мои думи спорът приключи, защото и двете знаеха, че не лъжа. Аз не ласкаех хората.

Самър изглеждаше очарователно смутена.