Читать «Мисти» онлайн - страница 36

Той бе станал подозрителен, защото прекалено много се бавех и гледах през обектива, преди да направя снимката.

— Достатъчно ли е вече?

„Никога.“

— Хм, благодаря.

Той се приближи и смръщи вежди.

— Какво?

Той посочи носа ми.

— Изгаряш. Трябва да внимаваш със светла кожа като твоята: слънцето е наистина жестоко край морето. Не е онова, с което си свикнала в Англия.

Разбира се, че ще изгоря. Той изглеждаше така, сякаш слънцето просто го целуваше и милваше, преди да придаде на кожата му златистокафяв тен.

— О, страхотно! — Протегнах ръка към слънцезащитния крем, после се сетих, че остана на „Хийтроу“. — Трябва да настигна леля си. Трябва да има в себе си крем петдесети фактор за децата.

Бях изненадана, че Алекс не се възползва от възможността да се отърве от мен, когато му обърнах гръб. Закрачи редом с мен, вървеше свободно и спокойно, ръцете му се люлееха небрежно край тялото, почти достатъчно близо, за да хванат моята.

„Престани да го гледаш, Мисти."

— Завиждам ти — каза Алекс, после смръщи вежди. — Нима току-що го изрекох на глас?

— Да. — Може би отново бях оставила лъчите на истината да изтекат? Нямаше да призная, че е възможно да е моя вината, задето той казва такива нетактични неща в мое присъствие. Сблъсъците между нас бяха достатъчно и без да добавяме това към сместа.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

— Не исках да го казвам, но е вярно.

— За какво въобще би могъл да ми завиждаш? — Глупаво... част от мен се надяваше на комплимент, който да компенсира казаното на партито, нещо за способностите ми да водя разговор или за привлекателното ми чувство за хумор може би?

— За семейството ти. За братята и сестрите ти със странните имена. Лели и чичовци — много са, доколкото чух. Доста голямо семейство имаш.

Разбира се, завиждаше за онова, което беше около мен, а не за някоя черта на характера ми. Но все пак спечели точки за това, че се опитваше да бъде дружелюбен.

— Знам. Голяма късметлийка съм. Значи, ти нямаш много роднини?

— Нямам. — Размърда рамене, за да облекчи напрежението във врата си. — Не мисля, че знам много за семействата.

— Различни са. Всъщност никой не разбира какво става в живота на другите.

— Вероятно си права.

Завихме зад ъгъла и видяхме, че папата на пингвините Бранд все още държи приковано вниманието на вярната си публика. Директорката на туристическия център беше излязла да провери дали не храним птиците, че се държат така. Като не намери нищо, от което да се оплаче, тя застана до Опал и започнаха да обсъждат странния феномен. Чувах Опал да обяснява, че Бранд е хапнал сандвичи с рибен пастет, преди да тръгнем, както и че пингвините трябва да са привлечени от миризмата. Не мисля, че директорката беше убедена, но този бе единственият разумен отговор на странната ситуация, така че трябваше да го приеме.

— Виждаш ли, предизвиквам те да разбереш семейството ми. Човек като теб не би разбрал, но това е нормално за нас. — Усмихнах се заговорнически на Алекс, забравила за малко, че не го харесвам.

Но вместо развеселени сини очи погледът ми срещна каменно изражение. Той изглеждаше едва ли не ядосан.