Читать «Мисти» онлайн - страница 34

Бранд запляска с ръце и започна да подражава на странните звуци, които издаваха. Само за част от секундата пингвините се преобразиха от отпуснати същества в отдадени на мисията си командоси.

Опал забърза към нас, когато пингвините започнаха да се събират.

— По-добре аз да поема. Свикнала съм с това.

Завъртя количката така, че Бранд да може да ги наблюдава, без да бъде нападнат. Малките благородни птици бяха абсолютно очаровани от новия пингвин с формата на момченце. Единият край на плажа се изпразни, тъй като те образуваха публика под количката му така, сякаш бяха верни енориаши, слушащи папата на Великден. Той подскачаше в количката и издаваше остри неприятни звуци, надявах се, че предлага някакво ободряващо съобщение, а не просто: „Елате насам и ухапете хората!“. Нямаше начин останалите от нас да успеят да видят нормалното поведение на пингвините, без да се отдалечат от сферата на влияние на Бранд. Уриел и Тарин се отстраниха, хванати за ръце. Съмнявах се, че обръщат особено внимание на птиците. Уилоу и Хейзъл седнаха с кръстосани крака на пътеката и започнаха да скицират тълпата. Така двамата с Алекс останахме сами. Голяма въздишка, но бях обещала, че ще опитам.

— Страхотни са, нали?

„Виждаш ли, Уриел, мога да водя учтив разговор.“

— Да. — Разговорът вървеше толкова гладко, колкото да буташ пазарска количка с повратливо колело.

— И така, ъ-ъ, идвал ли си тук и преди? — В главата си чух ехо от веселото: „Идваш ли често тук?“ и се изчервих. Честно казано, труд но щях да водя непринуден разговор с това момче.

— От училище. Когато бях много по-малък. — Пъхна ръце в джобовете си. — Виж, Мисти, за партито...

Закрачих и извадих фотоапарата си.

— Да не се впускаме в това.

— Но аз искам да кажа нещо. Не исках забележката ми да прозвучи така. — Вървеше редом с мен.

Това бе прекалено сладко, толкова сладко, че чак да те заболят зъбите.

— Не прави това, моля те.

— Какво?

— Не ме лъжи. — Имах предвид буквално, но той го прие в по-обикновения смисъл на наранени чувства.

— Аз само...

Тогава сторих нещо, което много малко хора се осмеляваха да направят с красноречивия Алекс: прекъснах го.

— Не искаш да говориш за това повече от мен, така че, нека да преминем бързо на... — Посочих с ръка към морето. — Туризъм.

— Ммм...

— Ммм-то е за женските кози или за стрелбата с лък. — „Не казвай това, което е на върха на езика ти, Мисти, недей!“ — Или... хм... за пушачите. — „Пфу! Успях да избегна критичния момент със стрелбата и козите.“ — Нека просто се насладим на пингвините, става ли? — Опитах се да измисля предложение за мир, защото той като че ли искаше да продължи откровения разговор за партито. — Можеш ли да ме снимаш? Искам да покажа на семейството си как съм прекарала днешния ден.

— Разбира се. — Облекчен, че му е дадена задача, той взе фотоапарата и пръстите ни се докоснаха за кратко. Отново, както и на партито, почувствах електричеството. Какво казваше физиката за това? Той бе положително, а аз отрицателно зареденият обект. Това трябва да е. Бяхме различни като два полюса и така изглеждахме и за останалите: аз, вечно оплескващата всичко, а той — момчето чудо.