Читать «Мисти» онлайн - страница 35

— Усмихни се — каза Алекс и вдигна фотоапарата.

Искаше ми се гласът му да не кара стомаха ми да тръпне като на актриса по време на премиера. Вероятно дори не използваше дарбата си, но нещо в тона му извикваше тази реакция у мен. Не че някога бях играла главната роля в училищна пиеса. Не можех да произнасям слова, в които не вярвах. Тъй като бях неспособна да избягам от истината, това често ме спираше. Кристал все се шегуваше, че съм като в онази стара шега за далеците, изправени пред стълбище, а плановете им за доминиране над целия свят са напълно разстроени. Точно като тези персонажи от „Доктор Кой“ не можех да правя обикновени неща, които другите хора намираха за толкова прости.

— Мисти? Слушаш ли ме? — Алекс започваше да става раздразнителен.

— Хм... — Не.

— Можеш ли да го направиш в такъв случай?

Какво ме бе помолил? О, да — да се усмихна. Вложих всичко от себе си, макар усмивката ми да ми се струваше фалшива, само зъби и никакво настроение. Той провери образа на малкия екран, заслонявайки го от слънцето.

— Още една. Тази не е добра. — Вдигна отново фотоапарата.

— Ще останем тук цял ден, ако чакаш да получиш хубава моя снимка.

Той помисли, че се шегувам.

— Тази е много по-добра. Семейството ти ще я хареса. — Подаде ми фотоапарата обратно.

— Нека те снимам веднъж, за да покажа снимката на семейството си у дома.

— Те няма да се интересуват от мен.

— Искаш ли да се обзаложим?

Алекс сви рамене и огледа пътеката в търсене на добър фон.

— Това ще свърши ли работа? — Избра пролука между скалите, през която се виждаше морето и топлещите се на слънчевите лъчи птици. — Тук човек придобива усещането за това колко близо е до океана.

— Съвършено. — И той беше такъв. Отново. Природата го обичаше. Ако не знаех, че дарбата му е да убеждава, щях да кажа, че притежава способността да подрежда света така, че да демонстрира добрите си страни. Развяваща се на вятъра тъмнокестенява коса, проблясваща в махагоново там, където светлината докосваше по-светлите кичури, хипнотизиращи очи, прилепнала, подчертаваща мускулите тениска (бях го видяла да съблича фланелката си след мача и споменът се бе издълбал в зрителната ми мозъчна кора завинаги). Може и да демонстрираше превъзходството на момче, което по рождение е предопределено да се присъедини към световния елит, може и да беше създаден от материала на лидерите, но не можех да не реагирам на него по този начин, да не изпитвам желание да притисна лице до гърдите му и просто да въздъхна: наслаждавай се.

Щрак! Трябваше да се върна в реалността. Той бе един клас по-горе от мен и така недостъпен за мен, че ако бяхме планети, той щеше да бъде Марс или Юпитер, а аз Плутон, наскоро сведен от астрономите до статуса на планета джудже. Такава бе естествената йерархия на нещата.

Но дори смирената планета джудже може да има своите моменти около слънцето. Ако поставех това на страницата си във фейсбук, гарантирано щях да увелича коментарите на своите приятелки, което щеше да бъде показателно. Направих още две снимки.