Читать «Мисти» онлайн - страница 33

— Какво трябваше да направя? Да го оставя да победи? — изсумтях.

— Не, но не знаеш какви са момчетата, оттогава сигурно непрекъснато му се подиграват.

— Ще му се отрази добре.

Уриел се бореше да запази търпение.

— Дръж се добре с него, става ли? Заради мен?

— Заради теб, да. — Но заради Алекс бе малко вероятно.

Влязохме в павилиона, който водеше към естествения резерват. Алекс стоеше малко встрани от семейството ми.

— Здравей! — казах прекалено весело, като се имаше предвид, че за последен път се бяхме видели мигове след забележката за центрофугата. „Виждаш ли, Уриел, — искаше ми се да кажа — аз също мога да бъда мила.“ Надявах се, че пише точки в моя полза, можеше да ми потрябват по-късно, доколкото се познавах.

— Здравей! — Очите на Алекс бяха изпълнени с подозрение при моя прекалено приятелски тон.

— Алекс, помниш ли Мисти? — попита Тарин в опит да успокои атмосферата.

— Да. — Погледът му сега бе прикован в косата ми, която бе претърпяла обикновената процедура за опитомяване и на мен ми изглеждаше съвсем нормална, падаше по-скоро на вълни, отколкото на безумно ситни къдрици. — Направила си нещо с нея.

Това ми подейства като кофа студена вода и сложи край на краткото ми обръщане към моята трезвомислеща страна. И се предполагаше, че трябва да е чаровен? Когато бе около мен, изглежда, ми бе равен по безцеремонност.

— Да. — Не исках толкова рано да подлагам на прекалено изпитание отношението си „бъди мила с Алекс“; беше по-лесно да проявя съчувствие на теория, отколкото на практика. Той ме ядосваше дори само с дишането си и ако исках да бъда справедлива към него, това бе по-скоро мой проблем, а не негов.

Той обаче не знаеше кога да спре.

— Косата ти изглежда... много по-добре. Хубава е.

Е, не беше ли това думата на деня?

— Ами, благодаря, любезни господине. — Усещах как раздразнението ми расте. Кой беше той, че да съди косата ми? Обърнах се към единствения мъж, когото можех да понеса в момента. — Да отидем да видим пингвините, Бранд. — Беше се събудил толкова бързо, колкото и бе заспал, и сега очите му блестяха от вълнение. — Закопчай колана, партньоре! — Посочих напред и избутах количката през вратата като атакуващ кавалерист, с което изведох всички на дъсчената пешеходна пътека по крайбрежието.

Бранд изкряска.

Придружени от трополенето на колелата на количката и рева на вятъра, двамата с Бранд слязохме до морето, без да погледнем назад, за да видим дали другите ни следват. Чувах далечни викове, които приличаха по-скоро на такива, издавани от малки магаренца, отколкото от която и да е птица, която бях чувала. Бранд се размърда в пълна наслада.

— Стой мирно, сладкият ми. Там отиваме.

После ги видяхме сред сивите скали: стотици черно-бели смешни и прекрасни пингвини. Някои лежаха по корем, други стояха изправени и вирнали човки, сякаш предлагаха доброволно да се включат в график на нощни дежурства. Групичка от три пингвина излезе от морето и зашляпа в синхрон. Нямаше начин някой да ги погледне и да не се засмее.