Читать «Мисти» онлайн - страница 123

— Да вървим тогава.

Той извади пазарска торба от раницата си — всичките нови дрехи бяха купени от някакъв супермаркет.

— Ето. Ще ти купя повече неща, когато стигнем в Америка.

Значи, бе сериозен относно отиването в чужбина. Паспортът ми не бе у мен, тъй като бе унищожен. Никога нямаше да успее да ме преведе през границата.

Взех торбата и се скрих зад друго дърво. Изпитах облекчение да видя, че бе купил топли дрехи, включително ръкавици, шал и палто. Облякох се бързо. Като ми беше топло, ми бе по-лесно да мисля. Трябваше да правя така, че да бъде щастлив, да не му давам причина да реши да ме убие и да приключи с това; но също така трябваше да избягам. Изглежда, че лудата му идея да отидем в Орегон — къде точно бе това? — щеше да свърши с разкриването ни на летището. Трябваше да стоя възможно най-далеч от него. Той можеше отново да ме приспи с едно докосване, подозирах, че може по същия начин и да ме убие.

Вероятно това се бе случило с останалите.

Трябваше да вървим дълго обратно до колата. Беше я спрял отстрани на второстепенен път и затова не минахме покрай никого. Опитах се да изчисля кой ден беше: сряда? Американците винаги празнуваха Деня на благодарността в четвъртък, нали? Това означаваше, че той планираше да прекоси Атлантика съвсем скоро.

Щом стигнахме колата, той ми направи знак да седна отзад.

— Страхувам се, че не мога да рискувам да седиш отпред — каза с омразния си тон, който подканваше да бъдем разумни. — Може да те видят.

Задните прозорци бяха тъмни, а беше сложил и решетки като онези, които трябва да държат кучето в багажника.

— Сега имаш избор: мога да те изпратя в нищото или ще ми позволиш да завържа ръцете и краката ти. Няма да запуша устата ти: няма кой да те чуе.

Докато не стигнем летището.

Вдигнах китките си.

— Добър избор. — Той ги завърза бързо с пластмасови ленти. Когато се почувства удовлетворен, че не мога да помръдна, седна зад волана и запали двигателя. Включи радиото, за да запълни тишината. Започнаха новините и чухме прочувствения призив на родителите ми, които ми казваха, че няма да имам проблеми, ако съм избягала, и ме молеха да се върна у дома.

„Моля ви, не мислете, че преднамерено съм ви причинила това”, обърнах се към тях, като се молех за пукнатина в затъмнението, създавано от Йохан, през която съобщението ми да премине.

Говорителят бързо заговори за войната в Близкия изток. Йохан потърси друг канал и се спря на местното радио с неговите почти непрекъснати обяви за пътувания. Погледнах през прозореца. Не познавах много добре тази част на Англия, но пътните знаци се промениха и сега указваха, че се движим по магистрала. Стрелката сочеше Станстед като крайната цел на нашето пътуване — третото летище на Лондон. Не влязохме през главния вход, а заобиколихме до вратата на частна авиационна компания. Бариерата пропусна Йохан, без дори да му се наложи да обяви пристигането си. Надеждите ми да се появя на обществено място намаляваха.