Читать «Мисти» онлайн - страница 121

— Но ще се върнеш? — Не бях сигурна, че исках да се върне, но подозирах, че той бе единственият, който можеше да ме върне обратно от нищото.

Йохан се усмихна.

— Абсолютно, Мисти. Обещавам. Няма да почувстваш нищо. Същото е като да заспиш под влиянието на анестетици.

Опитах се да изпратя втори разтревожен телепатичен зов, но той не отиде по-далеч от най-близкото дърво.

Йохан протегна пръст и докосна челото ми.

— Едно, две...

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

— Мисти? Мисти?

Трябваше ми известно време, за да се събудя. А когато го сторих, се почувствах така, сякаш бях прекарала тежък грип. Не исках да отворя очи. Гласът беше на мъжа, когото най-много се надявах и същевременно най-много се страхувах да видя.

— Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго. Беше ми необходимо повече време, отколкото очаквах. — До устните ми бе допряна бутилка. Усещах, че са напукани и сухи. Отпих.

— Колко дълго? — попитах с дрезгав глас.

— Два дни. Сигурно си гладна и имаш нужда да отидеш до тоалетната. Нека ти помогна да излезеш от спалния чувал.

Крайниците ми бяха така вдървени, подобно на клоните около мен, залитнах, когато Йохан ми помогна да се изправя. Беше прав: трябваше да отида в храстите. Това добави и вълна на унижение към океана от страх.

— Къде мога да...?

Нямаше нужда да казвам нищо повече. Той ме заведе от другата страна на дървото, показа ми нисък клон, за който можех да се хвана, и ме остави сама. След като известно време се борих тромаво с дънките си, успях да се облекча, дръпнах ципа им и се запрепъвах обратно към другата страна на дървото. Той ми подаде малка бутилка с вода, за да се измия. После ми помогна да седна на пън, примъкнат близо до огъня.

— По-добре ли се чувстваш сега?

— Да. — С изключение на факта, че бях в гората в компанията на луд.

— Ще бъдеш доволна да чуеш, че липсваш на всички. Алекс е много разтревожен.

И трябваше да бъда щастлива от това?

— Родителите ми?

— Изгубили са си ума от тревога. Приятелите ти също. — Усмихна се и ми подаде сандвич. — Ето ти обяда.

Избърсах очите си и осъзнах, че е ден.

— Хайде, яж. — Поднесе ръката ми по-близо до устата. Спомних си колко бързо се ядосва и отхапах. Вкусът ми напомни, че съм гладна; ако искаше да ме убие, аз нямаше да свърша работата вместо него, като се уморя от глад.

— Ще бъдеш поласкана да узнаеш, че са организирали огромно търсене за теб. Летяха до дома на леля ти Кристал. Нейната дарба е очарователна. Тя използва връзката ти с племенника ми, за да те открие. — Не изглеждаше разтревожен. Извади термос и си наля чашка кафе. Подаде ми напитката. — Искаш ли? Най-добрите зърна, сорт арабика.

Поклатих глава.

— Бих предпочела вода.

— До крака ти е.

Сведох поглед и видях бутилката до пъна. Продължавахме странния си пикник и се питах защо все още не ме е убил, а той... е, не знаех какво мисли. Чудех се колко ли близо може да е спасителната група.

Той отговори на въпроса ми, преди да съм го задала.

— Разбира се, Кристал не може да те усети благодарение на дарбата ми. Получава доста тревожно нищо в отговор. Страхувам се, че те мислят за мъртва. Всички са наистина много силно разтревожени.