Читать «Мисти» онлайн - страница 124

— Мисти, не се изненадвай, когато хората не те забелязват — каза Йохан весело. — Ще разширя дарбата си, за да те покрия, така че няма да бъдеш регистрирана от нито едно от устройствата им. Необходимо ми е голямо усилие, за да направя това, и се надявам, че няма да ми създаваш никакви проблеми.

Имах намерение да създавам възможно най-много проблеми, така че не отвърнах нищо.

Той спря колата пред малка стъклена сграда.

— Това е терминалът за ВИП лица и за хора със собствени самолети. — Извади от жабката всичко, което го свързваше с колата. — Няма да се бавя.

Гледах как влиза в сградата. Щом ми обърна гръб и заговори с длъжностното лице на рецепцията, опитах вратата. Заключена. Пробвах да я отключа с телекинеза, но не знаех как работи механизмът, а не притежавах дарбата на Алекс да накарам вратите да се подчиняват на желанията ми.

Йохан се връщаше. Седях много мирно.

— Можем да вървим. Отново имаш избор: да ми сътрудничиш и да останеш в съзнание или ще постигнем необходимото по трудния начин.

— В съзнание. — Слязох. Със сигурност в самолета щеше да има екипаж, хора, към които можех да се обърна, ако не там, то къде другаде?

— Добро момиче.

Хвана края на палтото ми, за да ми попречи да избягам, и ме заведе до самолета, който беше чартърен. Красив, елегантен и бял; такива самолети бях виждала само по филмите. До вратата чакаше стюардеса.

— Добре дошли, мистър Смит. Толкова съм доволна да ви видя отново при нас.

Йохан й се усмихна широко.

— Аз също се радвам да те видя, Хебе.

Сега или никога.

— Моля ви, няма ли да ми помогнете? — извиках.

Йохан ме сръга в ребрата и ме заплаши с пръст, което ми напомни какво можеше да прави.

Погледът й се плъзна покрай мен.

— Имате ли багаж?

— Не, той вече е натоварен. — Побутна ме да се кача по стълбите.

— В такъв случай ще уведомя капитана, че сте готов за излитане.

Тя влезе вътре. Йохан ме бутна през прага и се озовахме в главната кабина. Минахме покрай редиците от по четири седалки и стигнахме до врата в дъното. Той я отвори и ме бутна вътре. Беше частна кабина с легло и седалка до прозореца.

— Седни там. — Закопча ми колана. — Вратата ще бъде заключена. Ако те чуя да вдигаш шум, за да привлечеш вниманието към себе си, ще дойда и това ще е последното, което ще си спомняш. — Ощипа ме по брадичката. — Разбираш ли?

Кимнах и сълзите изпълниха очите ми въпреки твърдото ми решение да не му показвам чувствата си.

Той ме потупа по главата.

— Ако се държиш добре, по-късно ще ти донеса храна. Полетът продължава около десет часа в зависимост от насрещния вятър.

Излезе и заключи вратата от външната страна.

Щом останах сама, скочих, за да изследвам затвора си. Имаше малка баня с мивка, тоалетна и миниатюрен душ. Нямаше нищо друго, освен сапун и хавлии за ръце. Леглото бе оправено, одеялото и чаршафите бяха силно изпънати. Можех да ги накъсам, но какво щях да правя после? Седалката до прозореца бе завинтена за пода, лампите бяха вградени в стените — нямаше лампа с тежка основа, която можех да използвам като оръжие.