Читать «Мисти» онлайн - страница 122

Повърнах до пъна. Нямаше много храна в стомаха ми, затова той ме заболя. Грабнах водата, за да изплакна устата си.

— Питах се дали Уриел и Виктор Бенедикт не ме подозират, затова позволих на Уриел да ме докосне и да проследи историята ми. Той не долови нищо, освен впечатлението за незабележима безметежна нощ в кеймбриджки хотел. Концентрирали са се върху онзи идиот, Ели Дейвис, който услужливо няма алиби за времето на изчезването ти. — Йохан прекоси просеката и ми помогна да се отдалеча от пъна, до който бях повърнала. Не спомена нищо за това, нито ми се извини, просто не обръщаше внимание на онова, което не искаше да забележи. — Подобно на братята Бенедикт, Алекс бе силно разтревожен, за да предположи, че аз имам нещо общо. Той е прекрасно момче.

Можех да предположа, че Алекс е силно объркан. Ако аз бях изчезнала, той не би искал и семейството му да му бъде отнето.

Когато научеше кой всъщност е Йохан, това щеше да го убие.

Алекс? Не очаквах да успея, тъй като телепатията ми все още не можеше да избегне влиянието на Йохан. Имах такава нужда от него, че чак болеше.

— Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш нещо. — Йохан посочи сандвича.

— Може би по-късно. — Ако имаше по-късно. Завих го отново там, където бях отхапала. Моцарела и домати.

Един от любимите ми до днешния ден. Едва сега забелязах.

— Предполагам, че искаш да знаеш какво предстои? — Йохан пресуши кафето си.

— Да. — Той повдигна вежда. — Моля те.

— Не обичам да спя в гората. — Усмихна се така, сякаш трябваше да схвана шегата. — Вкусовете ми са много по-еволюирали. Казах на Алекс, че трябва да пътувам по работа, но ще се върна следващата седмица, за да помогна в търсенето, ако не са те открили дотогава. Бях единственият, който го успокояваше, нали разбираш, защото предположих, че просто си избягала, тъй като си приела, че си недостойна да бъдеш негова сродна душа, казах му, че ще се върнеш, след като имаш време да премислиш нещата на спокойствие.

— И как успя да го убедиш, при положение че ме мислят за мъртва?

Тънките му устни се извиха в усмивка. Това му доставяше удоволствие.

— Е, естествено, отказах да повярвам. Казах, че Кристал се оставя страхът да я заслепява, че Алекс ще разбере, ако си мъртва, и че той е убеден, че си още жива.

Защото бях. Почувствах се малко успокоена, когато разбрах, че Алекс не се бе предал.

Йохан зави отново капачката на термоса.

— Той бе много окуражен от вярата ми в инстинкта му.

Змия.

— Обещах да се върна бързо, но имам среща в Америка, на която не мога да не отида. Както и ти.

— Аз?

— Да. Донесох ти дрехи да се преоблечеш. Ще дойдеш с мен в Орегон за Деня на благодарността.

Промените у него бяха така непредвидими, подобно на пътя на торнадото, завиваше ту в една, ту в друга посока.

— Защо?

— Защо? Защото Денят на благодарността е време, когато семействата се събират, не го ли знаеш?

В това нямаше смисъл. Извлякох известна надежда от факта, че щом щеше да ме води в чужбина, щяхме да излезем от гората. Ако го разпитвах, вероятно щеше да види недостатъците на това и щях да изляза от гората мъртва. Правилното поведение бе да се съгласявам с него.