Читать «Мисти» онлайн - страница 120

— Съжалявам, чичо Йохан. Просто не разбирам, това е всичко.

Той стана и се приближи до мен. Опитах се да не се свивам. Той легна и ме погали по косата. Настроението му отново се беше променило и бе по-благосклонен.

— Не тревожи малката си главичка с въпроси за причините, Мисти. Мисленето никога не е било силната ти страна, нали?

Предполагам, че не беше, щом се бях озовала тук с него. Сведох поглед надолу, защото не исках да рискувам да отговоря.

— За нещастие, трябва да се върна в Кеймбридж, за да бъда там и да утеша Алекс, когато открият, че си изчезнала. Ти спеше в колата, когато се върнах в ресторанта, но им казах, че съм те оставил благополучно в училището. Те всички ще искат да потвърдя историята си. — Каза всичко това така, сякаш то бе напълно разумно. Той щеше да тръгне, а по всичко изглеждаше, че аз щях да остана тук. — Виждам, мислиш, че ще направя нещо драстично срещу теб, но не се тревожи, имаме много време да работим заедно. Ще трябва да те скрия в нищото, докато се справя с шумотевицата от изчезването ти, но ще се върна за теб, не се страхувай. — Погледна посинелите ми нокти. — Мисля да те оставя в спалния чувал. Не можем да позволим да измръзнеш до смърт, нали?

Опитах се да скоча, но несъществуващите окови на краката ми ми попречиха.

— Е, не, никакви такива. Просто влез в спалния чувал. Ще те скрия, така че никой да не се спъне в теб. — Пусна спалния чувал в скута ми.

Трябваше да има начин да се измъкна, но не можех да се сетя за нито един. Героите от книгите, които четях, винаги бяха необикновено изобретателни, имаха някакво тайно оръжие или план как да осуетят този на врага. Но може би бях само второстепенен герой, поредната жертва, която умира още в първата половината от разказа. Като се имаше предвид какво ми се случваше, това бе много по-вероятно.

— К-какво искаш да кажеш?

— Ако влезеш вътре, ще ти кажа.

Като не виждах какво друго да сторя, се пъхнах в спалния чувал, отвратена от себе си, че не се съпротивлявах по-добре. Той миришеше на натрапливия му дезодорант с аромат на бор, което правеше нещата дори още по-лоши, сякаш приемах прегръдка от него.

Той клекна до мен, изражението му отново бе дружелюбно.

— Ето, добро момиче. Разбираш много по-бързо от останалите, че не е добре да вдигаш врява.

Останалите ? О, господи!

— Дарбата ми е да създавам празнота. Предполагам, можеш да кажеш, че е обратна на тази на племенника ми — той изпълва хората с чара си, а аз мога да ги направя празни, да се регистрират от другите като празно пространство. Мога да го върша и със себе си, което, трябва да призная, се оказа далеч по-полезно. — Изглеждаше така, сякаш искаше да го поздравя.

Усещах как в очите ми се събират сълзи.

— И ще ме накараш ли да изчезна?

Той кимна, доволен колко бързо схващах.

— Да, точно така. Поне за днес. Ще се върна да те взема, когато е разумно да оставя Алекс. Очаквам да бъде малко разтревожен, че си изчезнала от живота му така внезапно, както и си се появила.

Йохан не разбираше. Сродната душа не можеше да е „малко разтревожена“ от такова нещо.