Читать «Мисти» онлайн - страница 119

— Защо сме тук? — Погледнах часовника си. Беше седем часът сутринта. — Трябва да съм на училище. — През главата ми мина мисълта, че ще пропусна закуската, ако не се върна до девет, когато преставаха да сервират, но тя веднага бе последвана от втора мисъл, която гласеше, че имам много по-сериозни тревоги от тази.

— Помислих, че ще те освободя от ситуация, която намираш за непоносима. — Това бе истина само отчасти. Той се усмихна леко, сякаш си бе спомнил, че не може да ме излъже. — Намирам дарбата ти за интересна и не мога да кажа, че харесвам връзката ти с племенника ми, затова помислих, че ще е добре двамата да прекараме известно време заедно, за да мога да те опозная.

Говореше искрено, но в думите му имаше и подтекст, който той не искаше да разкрие. Беше успял да заблуди всички ни в Кеймбридж, но сега подозирах, че знам кой — или поне какво — беше всъщност. С надеждата, че греша, се придържах само към онази част от казаното от него, която намекваше за по-малко страшни мотиви за действията му.

— Защо не ти харесва връзката ми с Алекс? — На двамата ни беше трудно и отношенията ни не бяха гладки, но със сигурност не беше чак толкова лошо...

Той махна обвивката на собственото си блокче и ми направи знак да сторя същото. Не се осмелявах да откажа, макар храната да бе последното, което исках.

— Да ти кажа откровено, ти си неудобна. Сродните души правят партньорите си така скучни. Нямам семейство, което да ме приема, и искам Алекс да бъде мой. А няма да бъде, докато е съсредоточен върху теб.

Значи, ставаше въпрос за някаква странна ревност. Може би тази бе единствената причина, може би той не беше човекът, който се страхувах, че е. Във всеки случай грешеше, че вниманието на Алекс е фокусирано върху мен.

— Но нима не видя колко нетърпелив бе да те опознае? Не разбирам нещата така, той обръщаше внимание и на двама ни... или поне се опита. — Осъзнах, че съм несправедлива към Алекс. Той наистина се беше опитал.

— Не, той поставя теб на първо място — заяви Йохан така, сякаш нямаше съмнение по въпроса. — Не мислех за това ден или два, но стигнах до заключението, че предаността му винаги ще е първо за теб. Това е неприемливо.

— А не е неприемливо да ме отвлечеш и да ме замъкнеш насред гората? — Не успях да сдържа гнева си и миг повече, но ми се искаше да бях успяла.

— Внимавай. — Тонът му беше изпепеляващ. Трепнах, макар той да не направи и движение към мен. — Не трябва да ме разпитваш. Ще ти кажа само онова, което искам да споделя с теб. Не можеш да разбереш великия план, от който си само една малка част, ти си само малко незряло момиче с дарба, а аз съм толкова повече.

Откакто се бях събудила в гората, забелязвах признаците на лудостта му; и тези му думи само затвърдиха подозренията ми. Ако имах работа с луд, трябваше да правя така, че да остава спокоен. Спомних си съвета на Скай и Феникс. Единственото ми предимство бе да изглеждам дребна и безвредна и щях да го използвам.