Читать «Шогун» онлайн - страница 50

— Лъжеш, старче. Не си бил там. — Ябу е извърна и застана с лице към масажиста, който замръзна на място. — След смъртта на Обата мечът е бил строшен и унищожен.

— Не, Ябу-сама, това е според легендата но аз със собствените си очи видях как баща му дойде и прибра главата и меча. Че кой би унищожил такова произведение на изкуството? Това би било светотатство. Баща му го прибра.

— И какво направи с него?

— Никой не знае. Едни казваха, че го хвърлил в морето, защото обичаше и уважаваше като брат нашия господар Чикитада. Други твърдяха, че го заровил и чака да бъде изровен от внука му, Йоши Торанага.

— А ти как мислиш, какво е направил с него?

— Хвърлил го е в морето.

— Видял ли си го?

— Не.

Ябу отново легна и пръстите възобновиха работата си. Мисълта, че някой друг освен него знае, че мечът не е бил унищожен, го възбуди по един особен начин. Трябва да убия Суво, каза си той. Но защо? Може ли един слепец да познае острието? Прилича на всяко друго острие, изработено от Мурасама, а дръжката и ножниците са сменяни безброй пъти през изминалите години. Никой не може да знае, че именно този меч, моят, е бил предаван от ръце в ръце с нарастваща тайнственост заедно с нарастващата влиятелност на Торанага. Защо да убивам Суво? Фактът, че е жив, прави нещата по-интересни. Дава ми стимул. Остави го да живее — можеш да го убиеш когато си поискаш. С меча.

Мисълта достави удоволствие на Ябу и той отново се отпусна. В най-скоро време, обеща си той, ще бъда достатъчно силен, за да нося меча си Мурасама в присъствието на Торанага.

— И какво стана после — продължи да разпитва гой, защото му се искаше да поплува върху успокояващите вълни на старческия глас.

— Просто настанаха лоши времена. Всичко това се случи в годината на големия глад, а след смъртта на господаря станах ронин. — Ронините бяха селяни воини или самураи, без земя и без господар, които поради безчестие или загуба на господарите си бяха принудени да се скитат от едно място на друго, докато намерят господар, който да ги приеме на служба. Трудно беше за един ронин да намери нова работа. Храната бе оскъдна, едва ли не всеки мъж беше воин и на пришълците никой нямаше доверие. Повечето от грабителските банди и пиратите, които опустошаваха страната и крайбрежието, бяха съставени от ронини. — Тежка година беше, а също и следващата. Биех се за кого ли не — една битка тук, друг бой там… Плащаха ми с храна. После чух, че в Кюшу имало храна в изобилие и потеглих на запад. За зимата успях да си намеря подслон. Цаних се като пазач в един будистки манастир. Бих се половин година за тях, отбранявах манастира и оризовите им полета от бандити. Беше недалеч от Осака и по него време — това беше много преди тайко да ги изтрие повечето от лицето на земята — страната гъмжеше от бандити като от блатни комари. Един ден ни нападнаха от засада и ме оставиха да лежа там, на полесражението. Взеха ме за убит. Намериха ме едни монаси и ми излекуваха раните. Но не можаха да ми възвърнат зрението. — Пръстите му се впиваха все по-надълбоко. — Пратиха ме при един сляп монах, който ме научи да масажирам и да виждам отново с пръстите си. Сега те ми говорят повече, отколкото едно време очите, поне така мисля. Последното, което видях с очите си, бе широко разтворената уста на бандита, развалените му зъби, бляскавата дъга, описана от меча му, и ароматът на цветята. Видях уханието им във всичките им цветове, Ябу-сама. Това беше много отдавна, преди варварите да се появят по нашите земи — може би има петдесет или шестдесет години. Но аз наистина видях цвета на уханието. Видях нирвана и за някакъв миг съзрях и лицето на Буда. Слепотата е малка цена за такъв дар.