Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 53

Царя го погледна в очите.

— Искаш ли да дойдеш, като отивам другия път? — тихо попита той.

Питър Марлоу леко се усмихна:

— Да.

С внезапна сила край ухото на Царя забръмча комар. Той скочи, напипа фенерчето и огледа мрежата. Не след дълго комарът кацна. Царя ловко го смачка. После внимателно провери мрежата и като се убеди, че няма дупки, отново си легна. След миг всички мисли го напуснаха. Сънят дойде бързо и леко.

Питър Марлоу лежеше буден на леглото и от време на време почесваше нахапаното си от дървеници тяло. Думите на Царя бяха съживили миналото. Спомни си кораба, който преди години го бе докарал заедно с Мак и Ларкин от Ява…

Японците бяха наредили на коменданта на Бандунг, един от многото лагери в Ява, да осигури хиляда души работна ръка. Отначало щяха да ги пратят за две седмици в един съседен лагер и да им отпуснат двойни дажби храна, дори цигари. Едва след това трябваше да ги прехвърлят на другото място, където условията за работа били добри.

Много от хората сами пожелаха да отидат заради двете седмици в междинния лагер. На някои просто наредиха. Тях тримата ги записа като доброволци Мак.

— Нищо не се знае, братлета — защити се той, когато Ларкин и Питър го наругаха. — Ако се доберем до някое островче, все нещо ще измислим — двамата с Питър знаем езика. Пък и по-лошо от тука няма да е.

Така че накрая предпочетоха неизвестното зло пред известното.

Щяха да пътуват с малък търговски параход. На кея около мостчето бе струпана многобройна охрана, сред която се виждаха и двама японци в бели дрехи и с бели маски на лицето. На гърбовете им висяха големи контейнери, свързани с тънък маркуч към пневматичните пръскачки, които държаха в ръцете си. Задачата им бе да обеззаразяват всички пленници и вещите им, за да не попаднат явански болести на чистия кораб.

В средата на гъмжащия от плъхове и въшки и вонящ на изпражнения тесен трюм имаше неголямо празно пространство с размери шест на шест метра. На стените околовръст, от пода до тавана, бяха закрепени пет дъсчени койки дълбоки три метра и с един метър разстояние помежду им.

Един японски сержант им показа как да сядат на койките с кръстосани крака: петима един зад друг, до тях други петима, до тях още пет. Докато се заемат всички места. Когато се надигнаха отчаяни гласове на протест, сержантът заяви, че японските войници пътуват по същия начин, а щом условията са добри за славната японска армия, значи така ще седи и бялата измет. Дулото на насочения пистолет захвърли първите петима, зинали от ужас, в клаустрофобния мрак, а несекващият прилив на хора в трюма принуди следващите да избягат от блъсканицата върху койките. После те на свой ред биваха избутвани от прииждащите отзад и сядаха — коляно до коляно, хълбок до хълбок, рамо до рамо. Онези, за които не достигна място на койките — около сто души, — стояха зашеметени в нищожния квадрат със страни шест на шест метра и благославяха късмета си, че все пак не са на койките. Товарният люк още не беше пуснат и слънцето успяваше да проникне в трюма.

Сержантът поведе втората група, в която бяха Мак, Ларкин и Питър, към средния трюм и скоро той започна да се пълни по същия начин. Щом влезе в запарения търбух на кораба, Мак изхриптя и припадна. Питър Марлоу и Ларкин го прихванаха и с ругатни и юмруци си запробиваха път сред тълпата обратно към палубата. Един часови се опита да ги върне назад, но Питър Марлоу се разкрещя, после взе да моли, сочейки разкривеното лице на Мак. Часовият сви рамене, кимна с глава към носа и ги остави да минат. С блъскане и ругатни Ларкин и Питър освободиха малко място и сложиха Мак да легне.