Читать «Цар Плъх» онлайн

Джеймс Клавел

Цар Плъх

Войната бе факт. Затворите Чанги и Утръм Роуд в Сингапур действително съществуват или поне съществуваха. Всичко останало, естествено, е измислица и прилика с живи или мъртви хора няма нито съм целял да има.

На онези, които бяха там

и сега ги няма.

На тези, които бяха там

и са живи и до днес.

На него. И най-вече на нея.

Чанги проблясваше като перла под необятния похлупак на тропическото небе — там, в най-източния край на остров Сингапур, кацнал на малко възвишение и заобиколен от пояс зеленина. В далечината смарагдовият цвят на джунглата преливаше в синьозелената морска шир, а тя на свой ред се стопяваше в безкрайността на хоризонта.

Отблизо Чанги губеше прелестта си и се превръщаше в това, което бе в действителност — отвратителен, отблъскващ затвор. Множество грозни постройки сред опалени от слънце дворове, оградени околовръст от високи стени.

Зад тези стени, зад вратите на тези постройки, етаж след етаж се редяха килиите; предвидени да поберат две хиляди затворници. В момента там — в килиите, по коридорите, във всяко възможно кътче и ъгълче — бяха натъпкани близо осем хиляди души. Повечето бяха англичани и австралийци, но имаше шепа новозеландци и канадци — останките от въоръжените сили на далекоизточната компания.

Мъжете, затворени тук бяха престъпници и тяхното престъпление бе огромно — те бяха загубили една война. И бяха останали живи.

Вратите на килиите зееха отворени и вратите на постройките зееха отворени, и огромната врата, прорязала зида, също зееше отворена, а хората можеха да влизат или излизат почти безпрепятствено. И все пак навред тегнеше клаустрофобния дъх на затвор, на клетка.

Отвъд портала извиваше път с настилка от чакъл. Стотина метра по на запад го пресичаха ограждения от бодлива тел, а зад тях бе караулното, натъпкано с въоръжения измет на ордите победители. След това пътят волно се проточваше нататък и лека-полека чезнеше в далечината, където се разстилаше град Сингапур. Но за мъжете в лагера ивицата му свършваше на стотина метра от портала.

На изток пътя продължаваше покрай стената, после извиваше на юг и отново следваше зида. От двете му страни се редяха „бараките“, както наричаха тук неугледните коптори. Те бяха съвсем еднакви — дълги по двадесет метра, със стени от палмови клони, грубо приковани към дървени подпори, и покрити с рогозки от кокосови влакна — пласт върху мухлясал пласт. Всяка година на покривите поставяха — или поне се очакваше да бъдат поставени — нови рогозки, защото слънцето, дъждът и насекомите разяждаха дървесината и я превръщаха в пихтия. За врати и прозорци служеха най-обикновени отвори в стените. Бараките имаха дълги навеси — да пазят от слънцето и дъжда — и бяха повдигнати на бетонни подпори, за да държат по-далече пороите, змиите и жабите, охлювите и плужеците, скорпионите и стоножките, бръмбарите и буболечките, изобщо всичката гад, пълзяща наоколо. В тези бараки бяха настанени офицерите.

На юг и на изток от пътя се простираха четири реда бетонни постройки, по двадесет в ред, обърнати гърбом една към друга. Там живееха старшите офицери — майори, подполковници и полковници. После пътят отново поемаше на запад покрай стената и се натъкваше на друга купчина бараки. Тук обитаваха мъжете, за които в затвора нямаше място. В една от тези бараки, по-малки по размер от останалите, бе разположен американския контингент, състоящ се от двадесет и петима войници и сержанти.