Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 52
Джеймс Клавел
Царя бавно поклати глава:
— Може просто да е бил луд. Сифилистик.
— Не, в ред си беше. Японците се държат като деца, но имат духа и силата на мъже. Просто гледат на света с очите на дете. За нас тяхната гледна точка е неясна… и неестествена.
— Разправят, че било доста кофти на Ява след капитулацията — каза Царя, колкото да продължи разговора, защото му бе трябвал почти час, за да предразположи Питър Марлоу към по-голяма откровеност.
— Да, в известен смисъл. Макар че тогава в Сингапур имаше над стохилядна наша армия и японците трябваше да внимават. Командването все още действуваше, а някои части бяха съвсем непокътнати. Японците влагаха всичките си сили в настъплението към Австралия и не се интересуваха много-много от нас. Гледаха само да не им създаваме главоболия и да поддържаме реда в лагерите. Така беше и на Суматра, и на Ява за известно време. Искаха да атакуват и да завземат Австралия, а после щяха да ни изпратят всичките на работа там като роби.
— Глупости!
— Съвсем сериозно! Каза ми го един техен офицер, като ме хванаха. Но когато офанзивата им беше спряна още в Нова Гвинея, започнаха да си разчистват сметките. На Ява пленниците бяхме сравнително малко и ония знаеха, че могат да си позволяват всякакви грубости. Заявиха ни, че ние, офицерите, сме изгубили военната си чест, щом сме се оставили да ни пленят, затова нямало да ни смятат за военнопленници. Остригаха ни и ни забраниха да носим офицерски отличителни знаци. После малко по малко ни оставиха пак да „станем“ офицери, макар че не ни позволиха отново да си пуснем коси. — Питър Марлоу се усмихна и попита: — А ти как попадна тук?
— Обичайната идиотия. Бях в една група за строеж на самолетни писти във Филипините и трябваше да се измитаме оттам светкавично. Първият кораб, който ни попадна, беше за тук и ние се качихме. Мислехме, че в Сингапур ще сме на сигурно място. Докато пристигнем, японците вече бяха превзели Джохор. Настана една паника, не е за разправяне, и всички се натовариха на последния кораб. Аз обаче реших, че рискът е прекалено голям и останах. Кораба го потопиха в открито море. Оказах се по-хитър и ето ме тук, седя си жив и здрав. Само глупаците се оставят да ги убият.
— Аз лично не бих проявил благоразумието да остана, след като имам възможност да замина — каза Питър Марлоу.
— Човек трябва да си пази кожата, Питър. На другите не им пука.
Питър Марлоу дълго мисли върху думите му. В нощта се носеха откъслеци от разговори, чуваха се гневни гласове, шепот, кръжаха вечните облаци комари, някъде отдалеч долиташе печалният зов на корабните сирени. Откроени на фона на тъмното небе, палмите прошумоляваха. Мъртъв клон се откърши от короната на едно дърво и се строполи върху храсталака отдолу.
Питър Марлоу пръв наруши мълчанието:
— Тоя твой приятел… наистина ли ходи до селото?