Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 240

Когато бе вече много далеч.

Чанги лежеше като перла сред смарагдовата прегръдка на палмите, искрящ под необятния похлупак и заобиколен от пояс зеленина. В далечината джунглата преливаше в синьозелената морска шир, а тя на свой ред се стопяваше в безкрайността на хоризонта.

И той никога вече не погледна назад.

Тази нощ Чанги опустя. Отидоха си хората, но насекомите останаха.

Останаха и плъховете.

Те си бяха все там, под бараката. И много от тях отдавна лежаха мъртви, защото господарите им ги бяха забравили. Но най-силните още живееха.

Адам все така късаше със зъби мрежата, за да се добере до храната отвън, бореше се със същото настървение, с което се бе борил от първия миг, когато го затвориха в клетката. И търпението му бе възнаградено. Страничната преграда се раздра, той се изтърколи върху живата храна и скоро от нея не остана нищо. После си почина, събра сили за следващата клетка и не след дълго получи и нейното живо месо.

Ева дойде при него, той й се насити, тя също, а сетне двамата заедно поведоха битката за оцеляване. След време външната стена на един от изкопите се подрони, множество клетки се отвориха и мъртвите нахраниха живите, после слабите нахраниха силните — и така, докато накрая останаха само равните по сила. Тогава те започнаха да върлуват из лагера и да водят борба помежду си.

И настана времето на Адам, защото той беше Царя. И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният — непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно.

Цар сред плъховете.