Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 54

— Какво ще правим сега? — попита Питър Марлоу.

— Ще се опитам да намеря лекар — каза Ларкин. Мак го сграбчи за ръката:

— Полковник! — Едва-едва отвори очи той и бързо прошепна: — Нищо ми няма. Просто трябваше да се измъкнем някак си оттам. За бога, въртете се загрижено около мен и не се плашете, ако започна да буйствам.

И тъй двамата се суетяха около Мак, а той крещеше в несвяст, мяташе се и повръщаше водата, която се опитваха да му налеят през стиснатите зъби. Пристъпът утихна едва когато корабът потегли.

По това време дори и палубата бе претъпкана с хора до такава степен, че нямаше достатъчно място, за да седнат всички. Все пак, тъй като постоянно се точеха опашки за нещо — за вода, за ориз, за тоалетните, — всеки успяваше да поседне за малко.

Същата нощ буря подмята кораба цели шест часа. Пленниците в трюма се стараеха да не повръщаха един върху друг, а хората на палубата — да се запазят от потоците вода. На сутринта времето се оправи и до обед слънцето нажежи небосклона. Някой падна зад борда. Пленниците и охраната дълго гледаха от палубата как човекът се дави сред разпенената диря на кораба. След тази случка вече никой не падна зад борда.

На втория ден трима души намериха покой в морето. Няколко японски войници дадоха залп с пушките си, колкото да спазят военния ритуал. Погребението не продължи дълго — опашките чакаха.

Пътуването трая четири дена и пет нощи. За Мак, Ларкин и Питър Марлоу то не донесе нищо особено.

Питър Марлоу лежеше на прогизналия от пот дюшек и копнееше за сън. Но мислите му препускаха необуздано и се лутаха между ужасите на миналото и страховете на бъдещето. Изгаряха го спомени, които бе най-добре да забрави. Поне засега, поне докато е сам. Спомени за нея.

Зората вече бе докоснала хоризонта, когато той най-сетне заспа. Но дори сънят не му донесе облекчение.

Седма глава

Дните монотонно следваха един подир друг и всеки ден приличаше на предходния.

Една нощ Царя потърси Мастърс в лагерната лечебница и го намери да лежи на вмирисаното легло пред бараката, вперил празен поглед в стената.

— Здрасти, Мастърс — каза Царя, след като се убеди, че никой не ги подслушва. — Как се чувстваш?

Мастърс го изгледа продължително, без да го познае.

— Аз ли?

— Ти, ами.

— Не знам — промърмори Мастърс след малко и от устата му се процеди слюнка.

Царя извади табакерата си и напълни с тютюн празната кутия за цигари, оставена на масата до леглото.

— Мастърс — рече той, — благодаря ти за онова нещо.

— За кое нещо?