Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 51

— Шегуваш ли се?

— Говоря ти сериозно. Най-смешното беше, че на гроба японците поставиха почетен караул. И от този ден нататък всеки японски часови, всеки офицер, който минаваше покрай „могилата“, отдаваше чест. Абсолютно всеки. А в същото време, зададеше ли се най-прост японски войник, военнопленниците бяха длъжни да станат и да се поклонят. Забавиш ли се само миг, получаваш приклад по главата.

— Вижда ми се безсмислено… Това с градинката и козируването де.

— На теб може, но не и на тях. Такова е азиатското мислене. За тях това е напълно естествено.

— Как не. Напълно естествено!

— Затова не ги обичам — замислено продължи Питър Марлоу. — Страхувам се от тях, защото човек не може да ги разбере. Никога не си сигурен как ще реагират, никога.

— Не ги чаткам аз тия работи. Но иначе знаят цената на парата и в повечето случаи можеш да им имаш доверие.

— Виж, от това пък аз не разбирам — засмя се Питър Марлоу. — А, и още една случка, която видях със собствените си очи. В друг лагер на Ява — там все ни местеха, не беше като тука — но пак близо до Бандунг. Имаше там един от охраната — японец, но минаваше за по-свестен, защото не налиташе на бой за щяло и нещяло като другите. Та тоя японец — ние му викахме Слънчо, понеже винаги се усмихваше — много обичаше кучета и като обикаляше из лагера, около него все се въртяха по пет-шест песа. Любимката му беше една овчарка. Един ден тя роди кученца — най-сладките същества, които можеш да си представиш, и Слънчо място не можеше да си намери от радост, дресираше кученцата, галеше ги и си играеше с тях. Като проходиха, направи им каишки от канап и непрекъснато ги водеше със себе си из лагера. Веднъж пак бе помъкнал нанякъде кученцата, ама едно от тях все гледаше да приседне — нали ги знаеш палетата, бързо се уморяват. Слънчо го потътри малко по земята, след това го дръпна по-рязко. Кучето изквича, но се запъна на място. — Питър Марлоу замълча и си сви цигара. После продължи: — Тогава оня хвана здраво канапа и започна да върти палето над главата си. Завъртя го десетина пъти и все се смееше, сякаш бе измислил страхотна шега. Когато квичащото куче набра инерция, Слънчо го завъртя още веднъж и пусна канапа. Палето отхвърча най-малко на двайсетина метра във въздуха и като падна на спечената земя, се пръсна като зрял домат.

— Мръсно копеле!

Питър Марлоу изчака малко и продължи:

— Слънчо отиде до палето, разгледа го и избухна в сълзи. Един от нашите взе лопата и зарови останките, а японецът през цялото време си скубеше косите от мъка. Като изравниха гробчето, оня си избърса сълзите, даде на пленника пакет цигари, руга го известно време, смуши го ядосан с приклада в слабините, после се поклони пред гроба, поклони се на този, когото удари, и се отдалечи с другите кучета засмян и щастлив.