Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 203

— Карай нататък, момчето ми — подкани го бързо Мак, усетил агонията, изписана в очите на полковника.

Днес е горещо — продължи Ларкин — и аз съм на верандата, а Джини играе в градината. Мисля тая събота и неделя да отидем до къщата в Блу Маунтинс.

Бих ти писала за новините, но не разрешават.

О, боже мой, как да пише човек в този вакуум, как? Къде си, моя любов, как да разбера къде си? Спирам да пиша вече. Ще довърша само това писмо, но няма да го пусна… О, скъпи мой, непрекъснато се моля за теб, моли се и ти за мен. Чуваш ли, моли се за мен, моли се за мен…

Ларкин замълча за миг, после каза:

— Няма подпис и е… почеркът на плика е на майка ми. Какво ли е станало, как мислите?

— Нали ги знаеш жените — обади се Мак. — Сигурно го е пъхнала в някое чекмедже, а след време майка ти го е намерила случайно и го е пуснала, без да го чете и без да я пита. Нали ги знаеш майките какви са? Бети вероятно го е забравила и на следващия ден, като се е почувствала по-добре, е написала друго.

— И какво значи това: „Моли се за мен“? — каза Ларкин. — Знае, че се моля всеки ден. Какво става? Да не е болна?

— Няма защо да се безпокоиш, полковник — опита се да го успокои Питър Марлоу.

— Какво разбираш пък ти от тези работи? — неочаквано избухна Ларкин. — Как да не се безпокоя, я ми кажи?

— Е, ти поне знаеш, че жена ти е добре, и дъщеря ти също. Бъди благодарен и на това! — повиши глас и Мак, без да може да сдържа повече мъката си. — Ние пък въобще нямаме вести. Ти си направо щастливец! — Той стана и се отдалечи ядосан.

— Извинявай, Мак! — втурна се след него Ларкин и го хвана за ръката. — Извинявай! Нали знаеш… след толкова време…

— Ех, момчето ми, не си виновен ти. С нищо не си ме обидил. Аз трябва да се извиня. Направо умирам от завист. Мразя ги тия писма!

— Виж, тук си прав — обади се и Царя. — Просто да откачиш от тия истории. Който получи — полудява. Който не получи — и той. Само неприятности си имаме с тях.

Привечер, точно след кльопачка, всички американци се събраха в бараката.

Накрая се появи и Курт, остави една тава на масата и се изплю на пода.

— Тук са девет, аз вече си взех моите десет процента. Той се изплю още веднъж и излезе.

Всички втренчиха погледи в тавата.

— Аз май ще повърна — каза Питър Марлоу.

— Няма да си единственият — успокои го Царя.

— Не знам. Ако питаш мене, съвсем като заешки бутчета са. Малки, вярно, ама иначе са съвсем като заешки — отбеляза Макс и се прокашля.

— Искаш ли да ги пробваш? — попита Царя.

— А, не! Казах само, че ми приличат на заешки. Не може ли и аз да имам мнение.

— Ей, богу, въобще не съм си представял, че ще дойде време да ги продаваме — обади се Тимсън.

— Такъв глад ме гони, че ако не знаех… — запъна се Текс. — Пък и толкоз месо накуп не съм виждал, откакто изядохме онова куче…

— Кое куче? — подозрително попита Макс.

— А, това беше… преди години — бързо съобрази Текс. — През… четиридесет и трета.

— Ааа!

— Брей, да му се не види! — Царя не можеше да откъсне очи от тавата. — Съвсем наред изглежда. — Той се наведе да помирише месото, но все пак гледаше да не се доближи твърде много. — И мирише добре…