Читать «Цар Плъх» онлайн - страница 205
Джеймс Клавел
После цял час чака от външната страна на оградата, точно срещу тоалетните, докато намери сгоден момент да се промъкне обратно. Клекна над една дупка да си поеме дъх и да му се поуспокои малко сърцето. След това взе манерката и си тръгна.
— Здрасти, друже — изскочи насреща му от сенките Тимсън и се ухили. — Прекрасна нощ, а?
— Да — отвърна Питър Марлоу.
— Идеална е за разходки.
— Така ли мислиш?
— Имаш ли нещо против да те придружа?
— Не, напротив, Тим. Много ми е драго, че ще бъдеш с мен. Така ще съм сигурен, че няма да си имам разправии с разни разбойници.
— Прав си, друже. Бързо схващаш!
— И ти не падаш по-долу, мошенико. — Питър Марлоу го потупа дружески по рамото. — Знаеш ли, май още не съм ти благодарил за лекарствата.
— Дребна работа, друже. Ей, ама за малко не ме върза — изсмя се Тимсън. — Рекох, че наистина си тръгнал да клечиш там по нужда.
Царя обаче не се зарадва особено, като видя Тимсън. Но не се и ядоса много — нали парите най-сетне бяха в ръцете му. Преброи ги и ги заключи в черния сандък.
— Сега чакам да дойде камъчето.
— Слушай, друже — Тимсън прочисти гърлото си, — ако пипнем крадеца, преди да дойде при теб или след това, аз си получавам сумичката, за която се разбрахме, нали така? Ако пък ти купиш пръстена от него, а ние не го пипнем — тогава печелиш! Бива, нали?
— Добре, съгласен съм — отвърна Царя.
— Хубаво! Господ да му е на помощ на оня! — Тимсън кимна на Питър Марлоу за довиждане и излезе.
— Питър, я ти вземи да си легнеш — подкани го Царя, седнал на черния сандък. — Като те гледам, едва се държиш на крака.
— Мислех да се прибера в бараката.
— А, не, по-добре стой тук. Нищо чудно да ми потрябва човек, на когото мога да се доверя.
Царя бе плувнал в пот. Парите в сандъка сякаш го сгряваха през капака.
Питър Марлоу се изтегна на леглото, а сърцето все още го пробождаше от напрежението. Заспа, но мозъкът му стоеше нащрек.
— Ей, мой човек!
Царя се хвърли към прозореца.
— Сега ли?
— Бързо!
Дребното човече бе ужасно изплашено и докато шареше с поглед напред-назад, бялото на очите му проблясваше на светлината.
— Давай бързо!
Царя пъхна ключа в сандъка, отвори капака, измъкна пачка от десет хиляди, вече преброени, и скочи обратно към прозореца.
— Ето! Десет бона. Броил съм ги. Къде е камъкът?
— Дай първо мангизите.
— Не, първо диаманта — отвърна Царя, стиснал здраво парите.
Мъжът го изгледа с недоверие и разтвори юмрук. Царя впери очи в пръстена — разгледа го внимателно, но не посегна с ръка. „Трябва да съм сигурен — мислеше си той напрегнато. — Трябва да съм сигурен! Да, същият е. Мисля, че е същият.“
— Хайде, мой човек — изръмжа дребният човечец. — Взимай!
Едва когато пръстенът се озова в ръката му, Царя пусна парите и мъжът хукна. Затаил дъх, Царя се обърна към светлината и най-обстойно огледа камъка.
— Успяхме, Питър! — възторжено прошепна той. — Успяхме! Диамантът е у нас, и паричките са у нас.