Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 34

Пет минути по-късно бяхме на път, за да посетя стария си приятел Ерик Ланкастър. Ерик се беше заселил в Сиатъл много преди мен и бе известен сред всички безсмъртни, подвизаващи се наоколо. Вещ в митологията и свръхестественото, той редовно доказваше, че е превъзходен източник на информация по всички паранормални въпроси. Дори и да беше забелязал, че някои от най-добрите му клиенти никога не остаряват, той мъдро се въздържаше да изтъква този факт.

Единственото неприятно нещо при срещите с Ерик беше, че се налагаше да се ходи в „Кристъл Старц“ — зашеметяващ пример за криворазбрана Ню Ейдж духовност. Не се съмнявам, че когато книжарницата е била отворена през осемдесетте години на миналия век, може и да е била създадена с добри намерения, но сега натрапваше шарени, комерсиални стоки с надути цени, без каквато и да била мистична стойност. По моя преценка, Ерик беше единственият служител с необходимия усет и знания по езотеричните въпроси. Най-добрите от колегите му просто бяха безразлични, а най-лошите бяха фанатици и мошеници.

Веднага щом влязох на паркинга на книжарницата, се удивих от големия брой коли. В „Емералд Сити“ толкова много народ би означавал, че има раздаване на автографи, но бе странно такова събитие да се провежда по средата на работния ден.

Когато влязохме, ни заля тежка вълна от миризма на тамян и Сет изглеждаше изненадан колкото мен от всички тези хора.

— Може би ще се върна след минута — казах му. — Можеш да разгледаш наоколо. Не че тук има кой знае какво за гледане.

Той се отдалечи, а аз насочих вниманието си към един млад мъж със светли очи, който стоеше до вратата и насочваше тълпата.

— За Събранието ли сте?

— Не — отвърнах, — търся Ерик.

— Кой Ерик?

— Ланкастър. Възрастен мъж, афроамериканец. Работи тук.

Младият досадник поклати глава:

— Нямаме Ерик, не и откакто аз работя тук.

Говореше, сякаш той е основал книжарницата.

— И откога работите тук?

— От два месеца.

Завъртях очи — истински ветеран!

— Има ли наоколо управител, с когото да поговоря?

— Да, Хелена е тук, ето я. — Той посочи към далечния край на книжарницата, където се появи въпросната жена, сякаш е била призована.

А, да, Хелена. Двете с нея се бяхме спречквали преди. Светлокоса, отрупала врата си с кристали и други окултни символи, тя стоеше пред врата с надпис ЗАЛА ЗА СЪБРАНИЯ. Раменете й бяха покрити с шал и както винаги се зачудих на колко е години. Изглеждаше в началото на трийсетте, но нещо в поведението й ме караше да мисля, че е по-стара. Може би имаше много пластични операции. Би й подхождало наистина, като се има предвид натруфената й фалшива личност.

— Всички ли са тук? Всички? — тя говореше с превзет, писклив глас, предназначен да звучи като шепот, макар да достигаше високи звукови честоти. Затова звучеше дрезгаво, сякаш е настинала. — Време е да започваме.

Множеството — бих казала, някъде около трийсет души, тръгна към залата за събрания й аз ги последвах, сливайки се с тълпата. Някои от хората край мен изглеждаха като Хелена — облечени специално за случая изцяло в черно, или в прекалено ярки цветове, натруфени с пентаграми, кристали и омове. Други изглеждаха като обикновени хора, облечени в ежедневни дрехи също като мен и водени от любопитството.