Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 23

Той ми подаде ръка:

— Казвам се Роман.

— Хубаво име.

— Предполагам. Напомня ми за любовен роман.

— О?

— Да. Никой не се казва така в истинския живот. Обаче в любовните романи ги има милиони. Роман Пети, херцог на Уелингтън. Роман Ужасният, Поразяващ, Зловещ и Привлекателен пират на Свободните морета.

— Мисля, че и аз съм го чела този. Казвам се Джорджина.

— Вече разбрах — той кимна към служебния бадж, който носех на врата си, но вероятно беше просто повод да надникне в деколтето ми. — Това облекло стандартната униформа за помощник-управители ли е?

— Това облекло днес ми е истински трън в задника — отбелязах, спомняйки си разнообразните реакции, който бе предизвикало.

— Можеш да облечеш палтото ми. Къде искаш да отидем тази вечер?

— Къде искам?… Не сме на среща. Казах ти, че просто ме спаси от незначително затруднение, това е всичко.

— Хей, все пак заслужавам да бъда възнаграден с нещо! — възрази той. — Носна кърпичка? Целувка по бузата? Телефонния ти номер?

— Не.

— О, хайде, де! Не видя ли колко съм добър? Не се поколебах нито за миг, когато ми отправи онзи поглед „ела насам“.

Не можех да отрека това.

— Добре. Номерът ми е 555–1200.

— Това е телефонният номер на книжарницата.

— Как разбра?

Той посочи към табелата на „Емералд Сити“ зад мен. Тя съдържаше всички данни за връзка.

— Защото съм грамотен.

— О, страхотно. Това те издига с десет степени над повечето типове, които ми налитат.

Той изглеждаше обнадежден:

— Това означава ли, че някой път ще излезем заедно?

— Не. Оценявам помощта ти тази вечер, но няма да се срещам с теб.

— Тогава не мисли за това като за среща. Приеми го като… духовно опознаване.

Начинът, по който ме гледаше, ми подсказа, че иска да опознае нещо много повече от духа ми. Неволно потръпнах, макар че не ми беше студено. Всъщност започвах да се чувствам плашещо разгорещена.

Той разкопча палтото си.

— Ето. Замръзваш. Облечи го, докато те закарам. Колата ми е зад ъгъла.

— Живея съвсем наблизо.

Палтото беше запазило топлината на тялото му и миришеше на хубаво. Комбинация от „С.К.1“ и миризма на мъж. М-м-мм.

— Тогава ми позволи да те изпратя до вкъщи.

Настойчивостта му беше очарователна, което бе и главната причина, поради която се налагаше да приключа нещата още сега. Този бе от свестните мъже, които трябваше да избягвам.

— Хайде! — примоли се Роман, когато не му отговорих. — Не искам чак толкова много. Не съм маниак или нещо подобно. Всичко, което искам, е да те изпратя до вкъщи. Повече няма да ме видиш.

— Виж, та ти току-що се запозна с мен… — спрях, премисляйки думите му. — Добре.

— Добре какво?

— Можеш да ме изпратиш до вкъщи.

— Наистина ли? — засия той.

— Аха.

Когато три минути по-късно стигнахме до моя жилищен блок, той обезсърчено разпери ръце:

— Не е честно. Та ти живееш буквално зад ъгъла.

— Всичко, което поиска, беше да ме изпратиш до вкъщи.

Роман поклати глава:

— Не е честно. Въобще не е честно. Обаче — той обнадеждено огледа сградата, — сега поне зная къде живееш.

— Ей, каза, че не си маниак.

Той се засмя. Страхотни бели зъби проблеснаха на фона на мургавата му кожа.