Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 22
Ришел Мийд
— Ще ми дадете ли автограф?
— А… разбира се — пауза. — Ще ви я върна утре.
Да ме лиши за тази вечер от любимата ми книга? Не бях ли страдала достатъчно?
— Не може ли да го направите сега?
Той нещастно сви рамене, сякаш това бе нещо извън неговия контрол:
— Не се сещам какво да напиша.
— Просто ми напишете името си.
— Ще ви я върна утре — повтори той и си тръгна с моята книга
Ужасена, сериозно обмислях да го догоня и да се бия за нея, но внезапно Уорън ме хвана за ръката.
— Джорджина — любезно каза той, докато аз отчаяно гледах след отдалечаващата се книга, — трябва да обсъдим нещо в кабинета ми.
Не. Нямаше начин. Със сигурност нямаше да му пусна, не и след провала тази вечер. Бавно се обърнах към него и поклатих глава:
— Казах ти, не мога.
— Да, знам, измислената ти среща.
— Не е измислена. Тя е…
Докато говорех, очите ми отчаяно търсеха път за бягство. Тъй като в секцията за готварски книги не се появиха магически портали, погледът ми внезапно се спря върху мъжа, който прелистваше книгите на чужди езици. Той се усмихна с почуда на проявения ми към него интерес и аз моментално взех дръзко решение.
— …с него. Срещата ми е с него.
Помахах с ръка на непознатия мъж и го повиках с жест. Разбираемо е, че изглеждаше изненадан, когато остави книгата и тръгна към нас. Щом дойде, фамилиарно го прегърнах и му хвърлих поглед, заради който и крале биха паднали на колене.
— Готов ли си да тръгваме?
В очите му, които впрочем бяха красиви, с наситен синьо-зелен цвят, проблесна леко учудване. За мое облекчение той се включи в играта и майсторски върна топката:
— Разбира се. — Ръката му ме обгърна, а дланта му остана на хълбока ми с изненадваща дързост. — Щях да дойда и по-рано, но попаднах в задръстване.
Сладур. Погледнах към Уорън:
— Да отложим разговора?
Погледът на Уорън се плъзна от мен към младия мъж и после обратно към мен.
— Да, разбира се.
Той имаше собственически чувства към мен, но не чак толкова силни, че да се противопостави на по-млад съперник.
Някои от колегите ми също наблюдаваха с интерес. Също като Уорън, никой от тях не ме беше виждал да излизам на среща с някого. Сет Мортенсен беше зает да приготвя куфарчето си и повече не ме погледна, напълно забравил за съществуването ми. Дори не ми отговори, когато му казах „довиждане“. Може пък да беше за добро.
С моя „приятел“ излязохме от книжарницата и тръгнахме в прохладната вечер. Беше спряло да ръми, но облаците и светлините на града скриваха звездите. Докато го оглеждах, в крайна сметка май ми се прииска да имахме среща.
Беше висок — наистина висок. Вероятно беше поне с двайсет и пет сантиметра по-висок от моите скромни метър и шейсет и пет. Имаше черна, чуплива коса, сресана назад. Лицето му беше мургаво и подчертаваше блясъка на морскосините му очи. Носеше дълго черно вълнено палто и карирано шалче в черно, бургундскочервено и зелено.
— Благодаря — казах, когато спряхме на ъгъла. — Спасихте ме от… неприятна ситуация.
— Удоволствието е изцяло мое.