Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 24

— Никога не е късно да стана.

Наведе се, целуна ми ръка и ми намигна:

— Пак ще се видим, Джорджина.

Той се обърна и потъна в мрака на „Куин Ан“. Докато гледах как върви, все още чувствах устните му върху кожата си. Какъв изненадващ и объркващ обрат на вечерта.

Когато го изгубих от поглед, се обърнах и влязох в сградата. Бях изкачила наполовина стълбите, когато забелязах, че все още съм с палтото му. Как щях да му го върна? Направил го е точно с тази цел, досетих се аз. Оставил ми го е. Внезапно осъзнах, че ми се иска да видя хитрия херцог Роман отново. За предпочитане по-скоро, отколкото по-късно. Подсмихвайки се, продължих към апартамента си, но след няколко крачки спрях.

— Пак ли! — промърморих раздразнено.

Познати усещания се долавяха иззад вратата на апартамента ми. Като светкавица по време на буря. Като жуженето на пчели във въздуха. В дома ми се подвизаваше група безсмъртни.

Какво ставаше, по дяволите? Навярно трябваше да наложа такса за достъп до апартамента си? Защо изведнъж всички решиха, че могат просто да влязат, когато мен ме няма? В следващият миг ми просветна, че по-рано не бях усетила присъствието на Картър и Джером. Бяха ме хванали напълно неподготвена. Това беше необичайно, но бях прекалено смаяна от новините, за да обърна внимание, на каквото и да е. По същия начин сегашният ми гняв не ми позволи да се отдам на размисли за тази странна, незначителна подробност. Бях прекалено ядосана. Прехвърлих през рамо дамската си чанта и нахълтах в дома си.

Глава 5

— За някой, който е организирал убийство, реагираш прекалено агресивно.

— Агресивно? През последните двадесет и четири часа ми се наложи да изтърпя девствения, страшен вампир, обвинение в убийство и унижение пред любимия ми писател.

Наистина не мислех, че искам чак толкова много — да се прибера в тихия си апартамент. Вместо това заварих трима натрапници. Фактът, че ми бяха приятели, съвсем не променяше същността на въпроса. Естествено, никой от тях не разбираше защо съм разстроена.

— Нарушавате личното ми пространство! И не съм убила никого! Защо всички продължавате да мислите, че съм?

— Защото ти самата си казала, че ще го направиш — обясни Хю. Импът се бе изтегнал в любимото ми кресло в такава отпусната поза, сякаш в момента аз бях гостенка в неговия дом. — Чух го от Джером.

Срещу него седеше общият ни приятел Коди, който ме дари с дружелюбна усмивка. Беше изключително млад за вампир и ми напомняше за брата, който никога не бях имала.

— Не се тревожи. Той го заслужаваше. Ние сме с теб.

— Но аз не съм…

— Да не би да чувам гласа на знатната ни домакиня? — провикна се Питър от банята и секунда по-късно се появи в коридора. — Изглеждаш много шик за престъпничка.

— Не съм… — думите замряха на устните ми, щом го зърнах. За момент всички мисли за убийството и за нахлуването в апартамента се изтриха от ума ми. — За Бога, Питър, какво е станало с косата ти?

Той стеснително прокара ръка по острите, дълги няколко сантиметра бодлички, които покриваха главата му. Дори не можех да си представя какви количества гел е използвал, за да заобиколи по такъв начин законите на физиката. А още по-лошото бе, че връхчетата на бодличките бяха русо бели и изпъкваха на иначе тъмната му коса.