Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 21
Ришел Мийд
— Пет — казах накрая аз. — Чета само по пет страници на ден.
— Защо? — попита Пейдж. Явно никога не беше чувала за това.
Почувствах как бузите ми пламват. Пейдж и Уорън ме гледаха, сякаш бях от друга планета, а Сет мълчеше и изглеждаше много объркан. Поех си дълбоко дъх и изстрелях наведнъж:
— Защото… Защото е толкова хубаво, а човек има възможността да прочете за първи път една книга само веднъж и аз искам това преживяване да продължи по-дълго. В противен случай ще я свърша за един ден и това би било като… като да изядеш цял кашон сладолед наведнъж. Прекалено голямо богатство, прахосано прекалено набързо. Така мога да протакам. Да направя четенето на книгата по-продължително. Да му се насладя. Трябва да го правя, защото книгите му не излизат много често.
Веднага млъкнах, разбрала, че току-що отново бях засегнала писателските умения на Сет. Той не отговори на коментара ми, а аз не успях да разгадая израза на лицето му. Замислен… може би. Още веднъж мълчаливо се помолих земята да ме погълне и да ме спаси от това унижение, но тя упорито отказваше.
Дъг успокоително ми се усмихна. Намираше навика ми за сладък. Пейдж явно бе на друго мнение и изглеждаше, сякаш споделя желанието ми да съм някъде другаде. Учтиво се прокашля и даде съвсем нова насока на разговора. Оттам нататък почти не обръщах внимание кой какво казва. Всичко, което знаех, бе, че Сет Мортенсен вероятно ме мисли за напълно откачена, и с нетърпение очаквах вечерта да свърши.
— …Кинкейд ще го направи.
Произнасянето на името ми ме върна обратно към действителността.
— Какво? — обърнах се към Дъг.
— Ще го направиш, нали? — повтори той.
— Да направя какво?
— Да покажеш утре града ни на Сет — търпеливо отвърна той, сякаш говореше на дете. — Да го разведеш наоколо.
— Брат ми е много зает — обясни Сет.
Какво общо имаше брат му с това? И защо му беше необходимо да го развеждат наоколо?
Забавих отговора си, не исках да си призная, че се бях отнесла, потопена в самосъжалението си.
— Ако не искате… — колебливо започна Сет.
— Разбира се, че иска — побутна ме Дъг. — Хайде, излез от черупката си.
Разменихме лукави погледи, достойни за Джером и Картър.
— Да, добре. Решено.
Уговорихме подробностите около срещата ми със Сет и се зачудих в какво се забърквам. Вече не исках да бъда забелязана. Предпочитах той завинаги да ме заличи от ума си, а да прекараме утрешния ден заедно, обикаляйки Сиатъл, не беше най-добрият начин да се постигне това. И без друго резултатът щеше да е още по-глупаво поведение от моя страна.
Най-после разговорът приключи. Точно преди да се разделим, внезапно се сетих за нещо.
— Господин Мортенсен? Сет?
Той се обърна към мен:
— Да?
Отчаяно се опитвах да кажа нещо, което би заличило хаоса от конфузност и неловкост, в който двамата се бяхме заплели. За нещастие единственото, което ми идваше наум, беше
