Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 165

— С изключение на побоя над мен — посочих аз.

— Съжалявам за това. Мисля, че си я ядосала.

— Но аз дори не я познавам! — възкликнах, докато се чудех кое е по-лошо: нефилим, влюбен в мен, или нефилим, който ме мрази.

Той само се усмихна:

— Аз не бих бил толкова сигурен.

Той почти небрежно протегна ръка, за да ме докосне, но аз се отдръпнах и заради това усмивката му помръкна.

— Сега пък какво не е наред?

— Какво искаш да кажеш? Мислиш си, че можеш просто да ми сервираш всичко това и после да очакваш нещата между нас да бъдат наред?

— А защо не? Честно казано, за какво толкова имаш да се тревожиш?

Отворих уста, за да протестирам, но той продължи преди, да успея да заговоря:

— Вече ти казах, че няма да нараня нито теб, нито някой от твоите приятели. Единственият останал в моя списък е някой, когото ти дори не познаваш и за когото едва ли ти пука. Това е. Точка по въпроса.

— Така ли? И какво ще стане, след като убиеш Картър?

Той вдигна рамене:

— Ще замина. Ще намеря място, където да се установя за известно време. Може би отново ще преподавам. — Наведе се към мен, като ме гледаше в очите: — Разбира се, ти можеш да дойдеш с мен.

— Какво?

— Само си помисли — той говореше пламенно и вълнението му нарастваше с всяка следваща дума, — ти и аз. Би могла да заживееш някъде и да се занимаваш с всичко, което обичаш — с книгите, с танците, без политиканстването на безсмъртните да вгорчава лошота ти.

Изсмях се:

— Едва ли. Сякаш ще престана да бъда сукуба. Пак ще имам нужда от секс, за да оцелея.

— Да, да, зная, че пак ще ти се налага да подмамваш по някоя случайна жертва, но само си помисли за времето между тези периоди. Ти и аз. Заедно. Да бъдеш с някого и да не се притесняваш, че ще го нараниш. Да бъдеш с някого просто за удоволствие, а не заради оцеляването си. Без тормоз отгоре, че трябва да изпълняваш нормата си.

В онзи момент си помислих за Сет и се запитах какво ли би било да съм с него „просто за удоволствие“. Връщайки се към грубата действителност, казах на Роман:

— Не мога да избягам. Назначена съм в Сиатъл. Има такива, пред които трябва да отговарям и които няма да ми позволят да замина.

Той обхвана лицето ми с дланите си и прошепна:

— Джорджина, Джорджина, мога да те защитя от тях. Имам силата да те скрия. Можеш да заживееш собствения си живот и вече да не отговаряш пред висшестоящата бюрокрация. Можем да бъдем свободни.

Бях в капана на хипнотичните му очи. Векове наред бях изживявала безсмъртието си в болезнена самота, прехвърляйки се от една краткотрайна връзка на друга и прекратявайки всякакви контакти, щом се задълбочеше прекалено много. Сега Роман бе тук. Той ме привличаше и, не беше нужно да го отблъсквам. Физическият контакт с мен не можеше да го нарани. Можехме да бъдем заедно. Можехме да се будим заедно. Можехме да изживеем вечността заедно. Никога повече нямаше да бъда самотна.

В мен се надигна копнеж. Исках го. О, Боже, исках го! Вече не ми се слушаха назиданията на Джером, че с поведението си „през цялото време съблазнявам само отрепки“. Исках да се върна вкъщи и да разкажа на някого как е минал денят ми. Исках да ходя на танци през уикендите. Исках да отида с някого на почивка. Исках някой да ме прегърне, когато съм разстроена, когато и хубавото, и лошото ме натоварваха твърде много.