Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 167
Ришел Мийд
— Не мога да замина — каза накрая той. — Бих направил всичко за теб на този свят, но не и това. Не можеш да си представиш какво е. Мислиш си, че безсмъртието е било жестоко към теб? Представи си какво е вечно да бягаш, вечно да се оглеждаш. Срещам толкова трудности, докато се заселя някъде. Благодаря на Бога, че имам сестра. Тя е единственото, което имам; единственото постоянно нещо в живота ми; единствената, която съм обичал — докато не срещнах теб.
— Тя може да дойде с нас.
Той затвори очи:
— Джорджина, преди хилядолетия, когато майка ми беше още жива, живеехме в един бивак заедно с други нефилими и техните майки. Винаги бягахме, винаги се опитвахме да изпреварим онези, които ни преследваха. Една нощ… никога няма да го забравя… те ни откриха и се кълна, че и самият Армагедон не би могъл да бъде по-ужасен. Дори не зная какви бяха — ангели, демони. Искам да кажа, когато се стигне дотам, те всички са едни и същи — красиви и зловещи.
— Да — прошепнах, — виждала съм ги.
— Тогава знаеш на какво са способни. Вилнеят и избиват всички, без значение какви са: деца-нефилими, хора — всеки е виновен.
— Но вие сте избягали?
— Да, имахме късмет. Но повечето нямаха.
Той се обърна и ме погледна. От болката в сърцето му очите ми започнаха да парят.
— Сега разбираш ли? Разбираш ли защо правя това?
— Само удължаваш кръвопролитието.
— Зная, Джорджина. За Бога, знам го, но нямам избор.
По изражението му разбрах, че мрази да е част от кръвопролитието, част от същото унищожително поведение, преследвало го през неговото детство. Но видях също, че е и неразривно свързан е него; че не може да избяга от него. Беше живял много дълго, доста по-дълго от мен. Годините на страх, гняв и кръв го бяха обсебили. Той трябваше да играе тази игра до самия край.
— Нямам избор — повтори той отчаян. — Но ти имаш и аз все още ще искам да дойдеш с мен, след като приключа.
Избор. Да, имах избор. Избор между него и Картър. Имах ли? Можех ли в този момент да направя нещо, за да спася Картър? Исках ли да го спася? Доколкото знаех, през годините Картър беше имал възможност да убие безброй деца-нефилими, все в името на доброто. Може би си заслужаваше наказанието, което Роман искаше да въздаде. Какво всъщност бяха доброто и злото, освен глупави категории? Глупави категории, които ограничаваха хората, наказваха ги или ги възнаграждаваха според това, как се отнасят към собствената си природа, която те по никакъв начин не можеха да контролират.
Роман имаше право. Системата беше сбъркана. Просто не знаех какво да направя срещу това. Беше ми необходимо време. Време да обмисля всичко; време да открия начин да спася и ангела, и нефилима, ако това въобще беше възможно. Аз обаче не знаех как да спечеля време, не и докато Роман стоеше и ме гледаше, въодушевен от романтичната идея да избягаме заедно.
Време. Трябваше ми време, а нямах представа как да се сдобия с него. Не притежавах сила, която да ми помогне в подобна ситуация. Ако Роман решеше, че съм заплаха, нямаше да мога да се преборя с него.
