Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 163

— Помниш ли? В деня след концерта? След като бях със Сет?

По чертите на Роман премина разбиране:

— О, това ли?

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

— Признавам, че беше малко детинско, но едва ли можеш да ме обвиняваш. Не ми беше лесно да гледам как се занасяш с Мортенсен, след като ме беше зарязала по този начин. Видях как предишната нощ си тръгна с него. Трябваше да направя нещо.

Скочих от мястото си, предишните ми опасения се върнаха:

— Трябваше да направиш нещо? Като да избиеш от мен желанието, докато съм в тясна уличка?

Роман вдигна вежди:

— За какво говориш? Казах ти, че никога не бих те наранил.

— А ти за какво говориш?

— За онази сладкарница. Проследих ви по-рано през деня и когато видях колко мила ставаш по време на десерта, ме обхвана ревност и издухах вратата. Казах ти, детинско беше.

— Спомням си — промърморих, сещайки се как вратата бе издухана и връхлетелият отвън вятър направи поразии в малката сладкарничка. Такъв вятър не беше обичаен тук, но не ми беше хрумнало за свръхестествено влияние. Той имаше право — беше детинско.

— Е, за каква уличка говориш? — настоя той.

Отърсих се от спомена:

— По-късно… същата вечер. Бях свършила някои неща, когато ти… или някой друг… ме нападна на път за вкъщи.

Лицето на Роман стана безизразно, а очите му — стоманеносини.

— Разкажи ми. Разкажи ми, точно както се случи.

Направих го, като обясних за книгата на Харингтън, последвалото отиване до „Кристъл Старц“ и вървенето към вкъщи в тъмното. Премълчах обаче частта с моя спасител. Не исках Роман да разбере, че се познавам добре с Картър, да не би нефилимът да реши, че бих могла да попреча на плановете му. Колкото повече си мислеше, че не проявявам интерес към ангела, толкова по-вероятно бе да успея да изпратя предупреждение.

Когато свърших, Роман се облегна на стената, затвори очи и въздъхна. Изведнъж започна да изглежда не толкова като опасен убиец, колкото като изморения мъж, с когото се бях запознала и в когото почти се бях влюбила.

— Зная кой е. Зная, че беше твърде много да искам да не се меси.

— Какво… какво искаш да кажеш? — обзе ме странно чувство.

— Нищо. Забрави. Виж, съжалявам за това. Трябваше по-рано да взема мерки, за да те предпазя. Знаех прекалено… На следващия ден? Когато се отбих и ти поиска да скъсаме? Въпреки, че се беше преобразила, разбрах, че си ранена. Разбрах също, че е причинено от свръхестествено същество, но така и не заподозрях… Помислих, че е някой от другите безсмъртни; някой от твоя кръг, с който си се скарала. По теб имаше някакви енергийни отпечатъци… бледи следи от нечия сила… като тази на някой демон…

— Но това е… О! Имаш предвид Джером.

— Пак ли миличкото татенце? Не ми казвай… не ми казвай, че той също ти е сторил нещо.

Моментната благост на Роман бе заменена от нещо зловещо.

— Не, не — забързано казах, спомняйки си психическия удар от Джером, който ме бе приковал към дивана. — Не беше нищо подобно. Беше по-скоро демонстрация на сила, чиято мощ усетих. Не той ме нарани. Той никога не ме е наранявал.