Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 166

Исках някой да ме обича.

Думите му минаха през мен като огън и изпепелиха сърцето ми. Аз обаче знаех, че те са само това — думи. Вечността е много време — не бихме могли да се крием вечно. Накрая щяха да ни намерят или пък Роман щеше да бъде унищожен по време на някоя от своите „протестни мисии“. Щях да бъда беззащитна и да отговарям пред много на брой разгневени демони. Той ми предлагаше детска мечта — една непостижима фантазия и мимолетно, осъдено на провал бягство.

Още повече, че бягството ми с Роман би означавало, че приемам последствията от безумния му заговор. Логически бях в състояние да разбера страха му и желанието му да раздава възмездие. Съчувствах и на сестра му — въпреки необяснимата й омраза към мен — тя просто искаше да заживее един обикновен живот. През годините бях видяла твърде много кланета и кръвопролития, изчезването на цели народи, за които днес никой не си спомняше. Да преживяваш това отново и отново, хилядолетия наред; винаги да бягаш и да се криеш само защото си се родил… е, вероятно и аз бих била доста ядосана.

И все пак не смятах, че това е основателна причина за убийствата на случайни безсмъртни, само за да се докаже нещо. Фактът, че познавах някои от тях, правеше нещата още по-лоши. Да, поведението на Картър ме изнервяше, но той бе спасил живота ми, а дните, прекарани с него, съвсем не бяха непоносими. Всъщност Роман би трябвало да похвали ангела. Най-голямото недоволство на нефилима бе, че безсмъртните бяха застинали в архаичните си роли, но Картър бе разчупил модела; един ангел бе избрал приятелството с предполагаемите си врагове. Той и Джером въплъщаваха бунтарския, свободомислещ начин на живот, така горещо проповядван от Роман. Жалко, че това май нямаше да се окаже достатъчно, за да разубедя нефилима. Питах се дали бих успяла.

— Не — отвърнах му, — не мога да го направя. А и ти не е нужно да го правиш.

— Какво не е нужно да правя?

— Да изпълниш плана си да убиеш Картър. Просто го остави. Остави всички тях на мира. Насилието поражда ново насилие, не мир.

— Съжалявам, не мога, любима. Няма мир за моя вид.

Протегнах ръка и докоснах лицето му:

— Наричаш ме така, но наистина ли го мислиш? Обичаш ли ме?

Той сдържа дъха си и внезапно разбрах, че е хипнотизиран от очите ми, точно както аз бях хипнотизирана от неговите.

— Да, обичам те.

— Тогава, ако ме обичаш, направи го заради мен. Замини. Напусни Сиатъл. Аз… ако го направиш, ще дойда с теб.

Дори не знаех, че го мисля, докато думите не се изплъзнаха от устните ми. Вярно е, че бягството си беше детска фантазия, но си струваше да опитам, ако можех да предотвратя надвисналите беди.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да. Дотогава, докато се грижиш за сигурността ми.

— Ще те пазя, но…

Роман се отдръпна от мен и закрачи наоколо, като объркан прокара ръка през косата си.