Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 161

Почти бях готова да протестирам, че всъщност първо се разтревожих за Сет, но побързах да потърся Роман само защото мислех, че Сет е в безопасност. За щастие проявих достатъчно здрав разум да задържа устата си затворена. По-добре Роман да си мисли, че е прав.

— Добър си — казах вместо това, може би непредпазливо. — Караш ни да играем по свирката ти — мен и другите безсмъртни.

— Вероятно. Съжалявам за неприятностите, които съм ти създал. Що се отнася до останалите — той поклати глава, — за тях това е полезно. Те имат нужда от това, Джорджина. Искам да кажа, не ти ли писна? Какво са направили с теб? Очевидно е, че не си щастлива със съдбата си, но мислиш ли, че висшестоящите ще ти позволят да промениш нещо? Не. Не повече, отколкото са дали на мен и на вида ми. Системата е увредена. Вкопчили са се единствено в „това е добро“ и „това е лошо“. Няма средно положение. Няма възможност за промени. Ето защо обикалям и правя тези неща. Там горе имат нужда от събуждане. Трябва да разберат, че не са нито първа, нито последна инстанция, и то нито по въпросите на греха, нито пък по онези за спасението. Някои от нас все още се борят.

— Да видим… Колко често го правиш? Това, с убийствата?

— О, не толкова често. На всеки двайсет до петдесет години. Понякога — век. За известно време това ме пречиства, после с годините отново ми писва от системата и отново си набелязвам ново място и нов кръг от безсмъртни.

— Винаги ли е по един и същи модел? — спомних си за символите в дома на Джером. — Фаза на предупреждение… Фаза на нападение…

Роман засия:

— Добре, добре, написала си си домашното, а? Да, обикновено става по този начин. Първо се справям с няколко низши безсмъртни. Те са лесни мишени, но понякога се чувствам малко виновен заради тях. В действителност те също са в такава степен жертви на системата, в каквато сме ние с теб. Но пък проблемите с тях объркват висшите безсмъртни и после сцената ми е готова, за да продължа с основната атракция.

— Джером — мрачно казах аз.

— Кой?

— Джером… местният архидемон — поколебах се. — Баща ти.

— О, той ли…

— Какво би трябвало да означава това? Прозвуча, сякаш не го смяташ за нещо особено.

— На голямата шахматна дъска — не.

— Да… но той ти е баща…

— Е, и? Нашата връзка, или пък липсата й, не променя нищо.

Джером бе казал почти същото за Роман. Смаяна, седнах на подлакътника на близкия фотьойл — все пак излезе, че предстоящото ми унищожение не предстоеше чак толкова скоро.

— Но той не е ли… не е ли истинската цел — висшестоящият безсмъртен, когото искаш да убиеш?

Роман поклати глава и лицето му стана сериозно:

— Не. Моделът не е такъв. Започвам с низшите безсмъртни, а после се фокусирам върху местното бижу. Този с най-голямо влияние в района. Така предизвиквам по-голям смут сред останалите. Нали разбираш, има по-добър психологически ефект. Ако успея да се справя с най-влиятелния в кампуса, всички започват да се тревожат, че никой не е в безопасност.