Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 159
Ришел Мийд
— Благодаря, че се отби. Знам… знам… че изглежда налудничаво, но просто трябва да ми повярваш.
Той вдигна рамене:
— Всъщност май нямам избор. Освен това… приятно ми е да знам, че се тревожиш за мен.
— Разбира се, че се тревожа. Как иначе би могло да бъде?
— Не знам. Не е лесно човек да те разбере. Не можех да проумея дали наистина ме харесваш, или съм просто за убиване на времето. За разнообразие.
Заради нещо в думите му в главата ми зазвъня предупредителна камбанка; имаше нещо, на което би трябвало да обърна внимание. Обаче вместо това повече се вълнувах колко близо стоеше той до мен и как ръката му се плъзна от бузата ми надолу към врата и рамото ми. Имаше дълги, чувствени пръсти. Пръсти, които биха могли да направят чудеса на много хубави места.
— Наистина те харесвам, Роман. Трябва да ми повярваш, особено ако досега си смятал нещо друго.
Тогава той се усмихна. Усмивката му беше толкова широка и красива, че сърцето ми се разтопи. Господи, как ми бяха липсвали усмивката му и свежият му чар! Той премести ръка зад врата ми, притегли ме към себе си и аз осъзнах, че ще ме целуне отново.
— Не… не… недей… — промълвих, докато се опитвах да се изплъзна от ръцете му.
Той се отказа от целувката и въздъхна. Все още ме държеше и лицето му изразяваше разочарование.
— Все още ли се тревожиш за това?
— Не си в състояние да разбереш. Съжалявам, но не мога…
— Джорджина, последния път се целунахме и не се случи нищо лошо. С изключение на реакцията ти.
— Зная, но не е толкова просто.
— Не се случи нищо! — повтори той с непозната досега твърдост в гласа.
— Зная, но…
Докато отговарях на думите му, устата ми увисна по средата на изречението.
Рязко се отдръпнах от Роман, отскубвайки се от него. На лицето му се изписа изненада, която веднага бе заменена от внезапно прозрение. Той се засмя и красивите му очи заплашително проблеснаха: