Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 154

Сет го нямаше. Ъгълът, където обикновено седеше, беше празен.

— Къде е Сет? — попитах аз Брус. — Преди малко беше тук.

— Беше — съгласи се той, — но после внезапно си събра вещите и излезе.

— Благодаря.

Наистина трябваше да изляза. Открих Пейдж в отдел „Нови книги“.

— Трябва да си отида вкъщи. Имам мигрена.

Тя смаяно ме изгледа. От всички служители аз отсъствах най-рядко. Никога не се обаждах, че съм болна. Все пак, тя едва ли щеше да ми откаже и то точно по тази причина. Не бях някой, който злоупотребява със системата.

След като ме увери, че мога да си тръгна, добавих:

— Би могла да повикаш Дъг.

Така с един куршум щях да убия два заека.

— Бих могла — каза тя, — но съм сигурна, че ще се справим. Двамата с Уорън ще бъдем тук през целия ден.

— Той ще е тук през целия ден?

Тя многократно ме увери, че той наистина ще остане и аз се поуспокоих. Добре. Значи можех да го зачеркна от списъка.

Щом влязох в апартамента си, се обадих на мобилния телефон на Сет.

— Къде си? — попитах го.

— У дома. Забравих някои бележки, от които имам нужда.

У дома? Сам?

— Искаш ли да закусим заедно? — попитах го внезапно, водена от нуждата да го измъкна от дома му.

— Часът е почти един.

— Тогава обяд?

— Не си ли на работа?

— Казах, че съм болна и се прибрах.

— А болна ли си?

— Не. Просто се срещни с мен — дадох му адреса и затворих.

Докато шофирах към мястото на срещата, отново се опитах да се свържа с Роман на мобилния му. Гласова поща. Извадих телефонните номера на колежите и започнах с първия от списъка.

Голяма мъка. Първо, наложи се да звънна в централата, за да открия правилния факултет. Повечето колежи дори нямаха езикови факултети, но пък почти всички имаха поне встъпителен курс с обучение в свързана с това област, като антропология или хуманитарни науки.

Бях проверила три колежа, когато стигнах Кепитъл Хил и въздъхнах с облекчение, виждайки Сет да чака на посоченото от мен място. След като паркирах и пуснах монета в паркинг автомата, отидох при Сет. Опитах се да докарам поне усмивка, но явно не се получи.

— Какво има?

— Нищо, нищо — бодро обявих аз.

Прекалено бодро. В погледа му мярнах недоверие, но той не повдигна отново въпроса.

— Тук ли ще хапнем?

— Аха, но първо трябва да се видим с Дъг.

— Дъг? — объркването на Сет се задълбочаваше.

Заведох го до жилищен блок в съседство и се качихме по стълбите до жилището на Дъг. От апартамента гърмеше музика и аз сметнах това за добър знак. Наложи се да почукам три пъти, преди някой да отвори. Не беше Дъг. Беше съквартирантът му и изглеждаше надрусан.

— Тук ли е Дъг?

Той примигна насреща ми и зарови пръсти в дългата си чорлава коса.

— Дъг ли? — попита.

— Да. Дъг Сато.

— О, Дъг, да.

— Тук ли е?

— Не, човече, той… — Типът притвори очи. Господи, кой се надрусва така толкова рано през деня? Аз не го правех дори и през шейсетте. — …т-той репетира.

— Къде? Къде репетира?

Типът се втренчи в мен.

— Къде репетира? — повторих аз.

— Маце, знаеш ли, че имаш… ама най-перфектните цици, които някога съм виждал? Те са като… поезия. Истински ли са?

Скръцнах със зъби: