Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 155

— Къде репетира Дъг?

Той откъсна очи от гърдите ми:

— Западен Сиатъл. Някъде край Алки.

— Имаш ли адреса?

— При… Калифорния и Аляска… — той отново примигна. — Уа! Калифорния и Аляска. Чат ли си?

— Адресът?

— Зелена е. Няма как да я пропуснеш.

Тъй като не получихме друга информация, със Сет си тръгнахме. Отидохме в избрания от мен ресторант.

— Поезия — разсъждаваше развеселен по пътя той — бих казал, като в къмингс стихотворение!

Бях прекалено заета, за да следя какво говори, умът ми препускаше. Дори десерта с ягоди не можа да ме отвлече от тревогите заради този идиотски лов на едър дивеч. Сет се опита да подхване разговор, но отговорите ми бяха неясни и разсеяни, и беше ясно, че умът ми не беше там. Когато свършихме, отново се опитах безуспешно да се свържа с Роман и после се обърнах към Сет:

— В книжарницата ли ще се върнеш?

Той поклати глава:

— Не. Отивам си вкъщи. Осъзнах, че ми трябват доста предварителни проучвания, за да напиша тази сцена. По-лесно ще ми е да работя вкъщи.

Обзе ме паника.

— Вкъщи? Но…

Какво можех да кажа? Например, че ако си остане у дома, би могъл да бъде нападнат от социопатично, свръхестествено същество?

— Остани с мен — изтърсих аз, — да свършим някои задачи.

Учтивото му търпение се изчерпа.

— Джорджина, какво, по дяволите, става? Отиваш си вкъщи, защото си болна, но не си болна. Явно си притеснена от нещо, и то отчаяно. Кажи ми за какво се отнася. Нещо с Дъг ли?

За секунда затворих очи — искаше ми се всичко това вече да е свършило. Искаше ми се да съм някъде другаде. Или да съм някой друг. Сет навярно ме мислеше за откачалка.

— Не мога да ти кажа какво не е наред, а само че нещо не е. Трябва да се задоволиш с това.

После колебливо се пресегнах, вкопчих се в ръката му и умолително го погледнах:

— Остани с мен. Моля те.

Той здраво стисна моята и направи крачка напред, а на лицето му бяха изписани нежност и загриженост. За момент забравих за нефилима. Какво ли значение имаха другите мъже, щом Сет ме гледаше така? Изпитах желание да го прегърна и да почувствам как ръцете му ме обгръщат.

За малко да се изсмея. Да не би да се шегувах? Не ми трябваха тревоги и заради това, че го поощрявам. Аз бях в капана. Аз бях тази, заради която отношенията ни можеха да излязат извън контрол. Аз трябваше да спра да протакам „чистото“ скъсване с него.

Рязко се отдръпнах и сведох поглед:

— Благодаря ти.

Той предложи да шофира до Западен Сиатъл, давайки ми шанс да продължа обажданията в колежите. Почти бях приключила, когато стигнахме мястото, където се пресичаха улиците „Аляска“ и „Калифорния“. Сет леко намали скоростта и двамата се заоглеждахме за зелена къща.

Няма как да я пропуснеш си беше доста глупав съвет. И въобще какво зелено точно? Видях къща в убито зелено, къща в горскозелено и един цвят, който можеше да мине за синьо-зелен. Някои къщи имаха зелени первази, зелени врати или…

— Охо! — каза Сет.

Малка, паянтова къща, боядисана в блестящ нюанс на яркозеленото, почти изцяло скрита от две други, доста по-хубави къщи.

— Няма как да я пропуснеш — измърморих аз. Както и очаквахме, откъм гаража се чуваше музика. Когато стигнахме до отворената врата, видях „Нощно признание“ в целия й блясък. Дъг гръмогласно пееше с удивителния си глас. Щом ме видя, внезапно спря.