Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 156

— Кинкейд?

Когато скочи и се затича към мен, приятелите му от състава объркано го изгледаха. Сет дискретно се отдръпна на няколко крачки и заразглежда близките хортензии.

— Какво правиш тук? — попита Дъг не толкова раздразнен, колкото смаян.

— Казах, че съм болна — глупаво отговорих аз. Сега какво да правя?

— Болна ли си?

— Не. Аз… трябва да свърша нещо. Все още не съм приключила. Но съм разтревожена, защото си тръгнах от книжарницата. Докога си тук? Можеш ли после да ме заместиш?

— Дошла си до тук, за да ме помолиш да те заместя? Защо си казала, че си болна? Да не би най-после да си си загубила ума по Мортенсен?

— Аз… не. Не мога да ти обясня. Просто ми обещай, че после ще прескочиш до книжарницата и ще провериш дали имат нужда от помощ.

Той се втренчи в мен с поглед, с какъвто Сет ме бе наблюдавал цял следобед. Онзи тип поглед, който да ми покаже, че имам нужда от транквиланти.

— Кинкейд… направо ме побъркваш.

Погледнах го със същото умолително изражение, което бях използвала и пред Сет. Чарът на сукубата в действие.

— Моля те! Все още си ми задължен, помниш ли?

Тъмните му очи се присвиха в обяснимо смайване. Накрая той каза:

— Добре, но докато отида, ще минат няколко часа.

— Няма проблеми. Просто, след като свършиш, иди направо там. Без да се отклоняваш. И недей… да им казваш, че си ме виждал. Мислят, че съм болна. Измисли някаква причина за отиването си.

Той с раздразнение поклати глава и аз му благодарих с бърза прегръдка. На тръгване видях как Дъг въпросително погледна към Сет. Сет вдигна рамене, отговаряйки на мълчаливото питане със споделено объркване.

Докато пътувахме, проведох още няколко телефонни разговора, с които приключих списъка с колежите и оставих още едно безнадеждно съобщение на Роман.

— Сега какво? — попита Сет, когато отново потънах в мълчание. Трудно бе да се каже как приемаше тревогите ми за Роман и Дъг.

— Аз… не знам.

Бях изчерпала възможностите си. Бях се погрижила за всички, с изключение на Роман. Нямаше как да се свържа с него, а часовникът тиктакаше. Не знаех къде живее. Мисля, че веднъж беше споменал Мадрона, но този район беше голям. Едва ли можех да започна да чукам на всяка врата. Нефилимът бе казал, че времето изтича в края на смяната ми. Въпреки че бях избягала от работа, смятах, че това все още означава „в девет часа“. Оставаха ми почти три часа.

— Май най-добре да си взема колата и да се прибера вкъщи.

Сет ме свали пред ресторанта и после ме последва по „Куин Ан авеню“. Светофарът го забави и стигнах до апартамента си минута по-рано от него. На вратата ми имаше друга бележка.

Добра работа. Може би накрая откаченото ти поведение ще изплаши всички тези мъже, но се възхищавам на решителността ти. Остава само още един. Чудя се колко ли е бърз твоят танцьор почитател в краката.

Когато Сет стигна до мен, вече смачквах бележката. Извадих ключа от дамската си чанта и се опитах да го пъхна в ключалката. Ръцете ми така трепереха, че не успях да я улуча. Сет взе ключа и отвори вратата.