Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 152

Глава 21

Нямах гадже. Въпреки цялата несигурност в моя свят, това поне бе едно от нещата, за които бях абсолютно сигурна. За нещастие този нефилим имаше далеч по-оптимистична представа за любовния ми живот.

— Не зная за кого говориш — изкрещях на празния си офис. — Чуваш ли, кучи сине? Не зная за кого, по дяволите, говориш!

Никой не ми отговори.

Пейдж, която мина секунда по-късно, подаде глава:

— Викаш ли ме?

— Не — промърморих. Пейдж носеше рокля, която ясно очертаваше издутия й корем, а това по никакъв начин не подобри настроението ми. — Просто си говорех сама.

След като тя излезе, затворих вратата.

Първата ми мисъл беше да потърся помощ. Картър. Джером. Някой. Който и да е. Не бих могла да се справя с това сама.

Ако се провалиш или повикаш някой от безсмъртните, не го чака нищо добро, независимо от „предпазните мерки“.

Проклятие. Дори не знаех кой е „той“. Отчаяно се опитвах да си представя за кой от смъртните ми познати нефилимът би могъл да си мисли, че ми е нещо повече от приятел. Сякаш и така не беше достатъчно трудно да са ми просто приятели.

Случайно или не, мислите ми незабавно се насочиха към Сет. Мислех за разбирателството ни напоследък. Платонично и невинно, а и толкова сърдечно. Толкова хубаво и естествено, и така спиращо дъха ми, щом случайно се докоснехме.

Не, това беше глупаво. Увлечението ми по него бе съвсем повърхностно. Книгите му ме караха да се вълнувам, тъй като обожавах героите, а приятелството ни бе начин да превъзмогна Роман. Всякакво увлечение или привързаност, които Сет бе изпитвал към мен, навярно бързо бяха избледнели. Той не беше показал никакви признаци за нещо повече от приятелски чувства, а и моето дистанциране явно бе дало ефект. Освен това той все още изчезваше за тайнствените си срещи — вероятно с някое момиче, но се притесняваше да ми разкаже за нея. Беше самонадеяно от моя страна да го поставя в категорията „гадже“.

И все пак… нима нефилимът знаеше това? Кой би могъл да знае какво си мислеше този негодник? Ако бе наблюдавал разговора ни на чаша кафе, би могъл да допусне какво ли не. Обхвана ме страх, който ме подтикваше да изтичам на горния етаж и да проверя как е Сет. Не. Би било излишно, поне засега. Той пишеше — на обществено място и заобиколен от хора. Нефилимът нямаше да го нападне в такава обстановка.

Кой друг тогава? Уорън? Нефилимът воайор ни бе гледал, докато правим секс. Ако това не се броеше за връзка, не зная какво би могло. Разбира се, нефилимът навярно беше забелязал, че с Уорън почти никога не общуваме по какъвто и да било друг интимен начин. Бедният Уорън! Сексът с мен вече почти го беше съсипал; щеше да е жестоко, ако станеше жертва на странното и неуместно чувство за хумор на нефилима. За щастие днес вече бях видяла Уорън да влиза. Беше зает в кабинета си и може би това се броеше за сигурност. Макар че беше сам, всеки писък при нападението на нефилима веднага би привлякъл нечие внимание.

Дъг? С него флиртувахме постоянно. Някой сигурно би могъл да си помисли, че спорадичното преследване от страна на Дъг е показател за нещо повече от приятелство. Все пак през последните седмици с него не бяхме говорили много. Бях прекалено разсеяна заради атаките на нефилима. И заради Роман.