Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 141

Нощта отдавна се бе спуснала и паркингът беше празен. Станах невидима и зачаках Картър да ни пренесе. Чаках и чаках.

— Е, нали нямаше да закъсняваме? — промърморих аз.

Никакъв отговор.

— Картър?

Никакъв отговор. После ме осени — Картър пак бе отишъл на лов за нефилима. Бях сама. Страхотно. Какво щях да правя? Нямах кола и без значение какво ми бе казал ангелът — че когато е на лов, не трябва да се притеснявам за сигурността си, аз не се чувствах в безопасност да стоя сама в тъмното навън. Отново влязох в книжарницата, вече видима. Ерик изненадано ме погледна.

— Имаш ли нещо против да изчакам тук, докато ме вземат?

— Ни най-малко.

Разбира се, сега трябваше някой да ме вземе. Извадих мобилния си телефон и се поколебах на кого да се обадя. Коди би бил идеалният избор, но живееше далече, южно от книжарницата, а аз бях на север от нея. Вече сигурно бе тръгнал за урока по танци и да идва чак дотук, би означавало и двамата да закъснеем. Нужен ми бе някой, който живееше наблизо, но не познавах никого, с изключение на… Сет, който живееше в Университетския квартал. Не беше много далече от Лейк Сити. Въпросът беше дали в момента си е вкъщи, или все още е в „Куин Ан“. Реших се и набрах номера му.

— Ало?

— Джорджина е. Къде си?

— Ъ-ъ… у дома.

— Страхотно. Имаш ли нещо против да ме вземеш с колата си?

След петнайсет минути Сет дойде до магазинчето на Ерик.

Очаквах, че през това време Картър ще се появи, но от него нямаше и следа. Благодарих на Сет и се качих в колата му.

— Наистина оценявам какво правиш за мен. Този, който трябваше да ме закара, така да се каже, се изпари.

— Нямам нищо против. — Той се поколеба и ми хвърли бегъл поглед. — Красива си.

— Благодаря.

Бях с червена рокля, а горната й част бе тип корсет без ръкави.

— Става да се носи и с бархетна риза.

Отне ми секунда да си спомня ансамбъла, който носех в дома на брат му, и още секунда — да си спомня, че все още не му бях върнала ризата.

— Съжалявам — казах, след като му припомних за това. — Скоро ще ти я върна.

— Няма проблем. В крайна сметка, все още държа книгата ти като залог. Така е честно. Чувствай се свободна да носиш ризата по-често. Така ще ухае на теб и парфюма ти.

Той внезапно млъкна, явно притеснен, че е казал прекалено много, което май си беше така. Исках да се пошегувам с коментара му, малко да смекча неудобството му, но вместо това си представих как Сет държи пред лицето си бархетната риза и вдишва дълбоко, защото тя ухае на мен. Картината беше толкова секси, толкова откровено провокативна, че мълчаливо се отдръпнах от него и се загледах през прозореца, за да скрия чувствата си и внезапното си тежко дишане.

„Каква безсрамна уличница съм“, реших, докато останалата част от пътуването премина в мъртвешка тишина. В един, момент плачех за Роман, а в следващия ми се искаше да скоча в леглото със Сет. Бях непостоянна. Изпращах смесени сигнали на мъжете, прехвърлях се от един на друг, с едната ръка подканвах, а с другата — отблъсквах. Вярно, енергията от секса с Мартин свършваше, така че повечето мъже отново започваха да ми изглеждат доста привлекателни, но все пак… нямах срам. Вече дори не знаех кого или какво искам.