Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 139

— Добре, добре, само ме остави да се преоблека. Все още не съм убедена, че накрая няма да се озовем в някое задръстване.

Той направи няколко коментара „а ла Джером“ за желанието ми да се наконтя по старомодния начин, но аз не му обърнах внимание. Когато се приготвих, двамата станахме невидими и той хвана китката ми. За хилядна от секундата изпитах чувството, че през мен премина вятър, и после се оказахме в един ъгъл в магазина на Ерик. Почувствах леко гадене, подобно на онова, след като съм препила. Като видях, че наоколо няма никого, дори и Ерик, отново станах видима.

— Ехо?

Секунда по-късно старият магазинер показа глава от задната стая.

— Божичко, госпожице Кинкейд, не ви чух да влизате. За мен е удоволствие да ви видя отново.

— За мен също — дарих го с усмивка, достойна за награда.

— Тази вечер сте официална — каза той, като огледа роклята ми. — Специален повод?

— После ще ходя на танци. Всъщност не мога да остана дълго.

— Да, разбира се. Имате ли време за чай?

За момент се поколебах, но Картър каза „да“ в главата ми.

— Да.

Ерик отиде да сложи водата, а аз разчистих масата — всеки от нас влезе в обичайната си роля. Когато се върна с чая, научих, че пак е от тематично подбраните билки. Този път се казваше „Яснота“.

Направих на Ерик комплимент за чая, като през цялото време се усмихвах и давах най-доброто от себе си, за да го очаровам. Дори поговорих за незначителни неща, преди да се втурна с главата напред към същността на мисията си.

— Искам да ти благодаря за помощта, която ми оказа миналия път за пасажа от Светото писание — обясних аз. — Това ми помогна да разбера някои неща за падналите ангели, но признавам, че… се чувствам тласната в странна посока.

— О? — Гъстите му сиви вежди се извиха, докато поднасяше чашата към устните си.

Кимнах:

— В пасажа за падналите ангели… се споменават онези, които са се оженили и са имали потомци. Потомци нефилими.

Не си пилееш времето, сухо отбеляза Картър.

Старецът ми кимна заговорнически, макар че бях направила съвсем обикновена забележка.

— О, да, нефилимите са очарователна тема. Доста спорна материя според библейските учени.

— Как така?

— Е, някои последователи не обичат да им се напомня, че ангели — най-светите от светите, паднали или не — се занимават с такива презрени дейности. Идеята, че техните полубожествени мелези може би се разхождат по земята, е още по-шокираща и доста вбесява вярващите.

— А вярно ли е, че нефилимите са сред нас?

Ерик ми отправи една от лукавите си усмивки:

— Отново ми задавате въпрос, с който ме изненадвате, че не знаете отговора.

Видя ли? Прави това и с мен. Избегна въпроса.

Двамата с Джером го правите през цялото време, изстрелях аз отговора си към ангела. На Ерик отвърнах:

— Е, както съм ти казвала и преди, познанията ми са доста ограничени.

Той се позасмя и аз наблегнах на темата:

— Има ли ги или не?

— Говорите така, сякаш преследвате извънземни, госпожице Кинкейд. Смешно е, но някои любители на конспирацията твърдят, че когато виждаме извънземни, всъщност виждаме нефилими, и обратното. Но ви уверявам, за ваше успокоение или не: да, те наистина са някъде там.