Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 136

— Лета! — напевно каза тя и се приближи.

Въздухът около нея затрептя и аз пак потръпнах от желание. Исках да избягам, но вместо това паднах на колене — и от уважение, и от неспособност да стоя права. Тя пристъпи към мен и повдигна брадичката ми, за да ме накара отново да я погледна в очите. Острите черни нокти болезнено се впиха в кожата ми и преживяването бе изумително.

— Отсега нататък ще бъдеш моя дъщеря, която ще всява раздор и страст до края на дните си. Ще съблазняваш и наказваш, ще бъдеш създание и от мечтите, и от кошмарите. Смъртните ще правят всичко само за едно твое докосване. Ще бъдеш обичана и желана, докато земята се превърне в прах.

Проплаках от близостта й. Тя мълчаливо се приближи още повече и ме вдигна, така че сега стоях права пред нея. Великолепните устни се доближиха до моите и тази целувка вля удоволствие в тялото ми. Виковете ми бяха сподавени, задушени от целувката. Затворих очи, неспособна нито да я погледна, нито да се отдръпна. Потопих се в екстаза, пулсиращ все по-надълбоко и по-надълбоко в тялото ми. И едва когато се оставих блаженството да ме погълне, се случи още нещо.

Смъртната ми природа бе премахната.

Изпитах чувството, че се разпадам, сякаш бях пепел, изложена на вятъра. Зачудих се дали смъртта предизвиква такова усещане. Сякаш си нищо. Няма те. После, също толкова бързо, отново бях цяла, отново бях себе си. Но сега можех да усетя силата, която пламтеше в мен, така различна от живота, изпълващ хората. Безсмъртието ми заблестя в нощта като звезда — студена и чиста. Никога повече старостта нямаше да ме застрашава. Никога повече нямаше да ме застигне болест. Никога повече плътта ми нямаше да е неудържимо ръководена от съзнанието, че времето е кратко, че трябва да оставя отпечатъка си на този свят, че трябва да оставя кръвта си в наследство.

Отворих очи. Яростната мощ на удоволствието бе изчезнала. Лилит също. Стоях сама в тъмнината, потръпвайки от новооткритата си сила. Благодарение на тази сила, усетих още нещо — сърбежа на плътта. Сърбеж, който ми казваше, че само с една моя мисъл кожата ми може да се преобрази във всичко, което пожелая да бъда. Бях се родила отново. Бях добила нова сила.

Бях гладна…

— Какво не е наред?

Потиснах сълзите си и погледнах към Картър. Застанал на прага на спалнята ми, той отмяташе от очите си кичур коса, а лицето му бе загрижено.

— Нищо — промълвих и зарових лице във възглавницата. — Няма ли го нефилимът?

— Няма го.

Настъпи неловко мълчание.

— Виж… Сигурна ли си, че всичко е наред? Защото съвсем не изглеждаш добре.

— Добре съм. Не чуваш ли като ти се говори?

Той обаче пак не се отказа: