Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 135

За да си помагам, щях да се сдобия със способността да приемам всяка избрана от мен форма, а също и способността да подсилвам чара си. И, разбира се, щях да имам вечен живот. Безсмъртие и неуязвимост. За някои и само това би било достатъчно.

— Ще бъдеш добра. Една от най-добрите. Усещам го в теб. — Имповете имат способността да проникват в човешката душа и природа. — Повечето хора мислят, че желанието е само в тялото, но то е и тук — той докосна челото ми. — Никога няма да умреш. Ще останеш млада и красива завинаги, до свършека на света.

— А след това?

Той се усмихна:

— Дотогава има много време, Лета, а животът на съпруга ти е застрашен сега.

Това ме накара да взема решение. Откритието, че мога да спася Кириакос и да му дам нов живот, в който аз няма да присъствам, а той ще има шанса отново да бъде щастлив. Живот, в който можех да си спестя позора, а може би — и справедливото наказание. Моята душа, която аз почти не разбирах, изглеждаше малка цена. Съгласих се на сделката и първо си стиснахме ръцете, а после сложих отпечатъка си на документа. Не можех да чета. Нифон ме остави и аз се върнах в града. Беше зловещо просто.

Когато се върнах, всичко бе точно както той ми бе обещал. Желанието ми вече беше изпълнено. Никой не ме разпозна. Минаващите покрай мен хора, които бях познавала през целия си живот, ми хвърляха погледи, запазени за странници. Сестрите ми минаха покрай мен, без да ме познаят. Исках да намеря Кириакос, да видя дали и с него бе същото, но не можах да събера кураж. Не исках никога повече да види лицето ми, дори и да не го познае. Прекарах деня, като се скитах и се опитвах да приема факта, че си бях отишла завинаги от тези хора. Бе по-трудно, отколкото си мислех. И по-тъжно.

Когато падна нощта, отново се оттеглих към покрайнините на града. В крайна сметка, нямаше къде да отида. Нямах семейство, нито приятели. Вместо това седях в тъмнината, гледах луната и звездите и се чудех какво да правя. Отговорът дойде бързо.

Тя сякаш изникна от земята. Появи се първо като сянка, а после постепенно се разкриха очертанията на женски силует. Въздухът около нея вибрираше от силата й и внезапно усетих, че се задушавам. Отстъпих заднишком; ужасът изпълваше всяка моя клетка, дробовете ми бяха неспособни да поемат въздух. Изведнъж се изви вятър, който разроши косата ми и смачка тревата наоколо.

Тогава тя се изправи пред мен и нощта отново стана тиха. Лилит. Кралицата на сукубите. Господарката на нощта. Първата жена.

Обзе ме страх, какъвто никога преди не бях изпитвала. И страст. Никога преди не ме бе привличала жена, но Лилит оказваше такъв ефект върху всекиго. Той бе закодиран в същността й. Никой не можеше да й устои.

През онази нощ бе приела формата на висока и стройна жена, грациозна и прекрасна. Кожата й бе бледа и бяла като на аристократите от онова време. Белота, която тези от нас, които редовно работеха навън, никога не можеха да постигнат. Косата й бе гарвановочерна и се спускаше на блестящи вълни чак до глезените й. Очите й… нека просто да кажем, че в старите митове очите на сукубите с основание са наречени „пълни с жар“. Очите й бяха красиви и смъртоносни, пълни с обещания за всичко, което би могъл да си пожелаеш, стига само да й позволиш да ти помогне. Вече не мога да си спомня какъв беше цветът им, но през онази нощ не можех да откъсна погледа си от тях.