Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 133

Той грубо се изсмя и тръгна към вратата.

— Не говори така. Недей да подслаждаш нещата.

— Роман…

Чувствах се ужасно. На лицето му бяха изписани съжаление и гняв.

— Моля те, разбери…

— Ще се видим, Джорджина. Или може би не.

Той едва не блъсна вратата и сълзите потекоха по бузите ми. Отидох в спалнята и легнах, готова да се разплача. Обаче въпреки смесените ми чувства на съжаление и облекчение нямаше повече сълзи. Част от мен искаше веднага да извика Роман обратно, да го накара да се върне при мен; другата ми част хладно предупреждаваше, че сега имах ясното основание да отрежа Сет колкото е възможно по-скоро, преди нещата да излязат от контрол.

Мили Боже, защо изпитвах чувството, че винаги наранявам хората, които обичам? Какво в мен ме караше да повтарям това отново и отново? В ума ми все още блуждаеше отчаяното лице на Роман, но се успокоих с факта, че той не изглеждаше толкова травматизиран, колкото Кириакос. Не чак толкова.

Откритието за изневярата ми с Аристон бе довело до порицание от страна и на двете семейства и заплахата от развод, свързан със загубата на зестрата ми. Мисля, че можех да понеса презрението и изпълнените с омраза погледи. Не можех да понеса, че Кириакос е апатичен и лишен от живот. Почти ми се искаше да се разгневи, да се нахвърли върху мен, но това не се случи. Въобще. Бях го съсипала.

След няколко дни на раздяла го открих седнал на висока скала, гледаща към морето. Няколко пъти се опитах да започна разговор, но той не ми отговори. Седеше, втренчил се в синята шир, с угаснало и безизразно лице.

Застанах до него. Чувствата ми бушуваха в мен. С Аристон бях изпитала насладата да бъда забраненият обект на желание, но исках също и любовта си с Кириакос. Явно не можех да имам и двете.

Пресегнах се да избърша сълзите му, но той отблъсна ръката ми и онова движение бе най-близо до желанието му да ме удари.

— Недей! — предупреди ме и скочи. — Никога повече не ме докосвай! Отвращаваш ме.

Сега усетих собствените си сълзи, макар гневът му да означаваше, че все още е жив.

— Моля те… беше грешка. Не зная как се случи.

Той глухо се изсмя. Беше ужасен, безрадостен звук.

— Не знаеш ли? В онзи момент изглеждаше, че знаеш много добре. Той също.

— Беше грешка.

Той ми обърна гръб и тръгна към ръба на скалата, гледайки морето. Разпери ръце и отметна глава назад, за да почувства порива на вятъра. Наблизо проплакаха чайки.

— К-к-какво правиш?

— Ще полетя — отговори той. — Ако полетя от ръба на тази скала, отново ще бъда щастлив. Или, още по-добре, въобще няма да усещам нищо. Няма да мисля за теб. Няма да мисля за лицето ти, за очите ти, за начина, по който се усмихваш, или за начина, по който ухаеш… Няма да те обичам. Няма да съм наранен.

Приближих се към него изплашена, че присъствието ми ще го накара да скочи.

— Спри, плашиш ме. Нямаше предвид това.

— Нямах ли?

Той ме погледна. В погледа му вече нямаше нито гняв, нито цинизъм. Само мъка. Съжаление. Отчаяние. Депресия, по-мрачна и от най-безлунната нощ. Страшна и ужасяваща. Исках отново да замахне към мен, да ми изкрещи. Щях дори да позволя да ме удари, само за да видя у него някаква реакция. Но нямаше нищо подобно. Единствено тъмнина.